Линкольн Чайлд - Утопияленд

Стояха на платформа за наблюдение от огледално стъкло, разположена високо под сводестия стъклен покрив на Утопия. Под тях се простираше целият парк. Тясната ивица на Нексус го прорязваше през центъра. От нея световете се разклоняваха като парченца разрязан грейпфрут — калейдоскопи от цветове и форми, всеки различен от останалите. Калисто, космодрумът от бъдещето, от тази височина приличаше на тъмен и лъскав фон на черно-бяла снимка, Газените фенери бяха обвити в мъгла, Дървените тротоари изглеждаха като смесица от ярка светлина и пастелни сенки. Навсякъде имаше хора — вървяха по булевардите и уличките, чакаха на опашки, снимаха, проучваха карти, разговаряха със служителите, хранеха се, смееха, викаха. Сякаш гледаха карта на парка, оживяла по вълшебен начин. И все пак не беше точно така, защото от тази височина всички скрити механизми, които туристите не виждаха, ясно се различаваха — скритите входове и изходи, фалшивите стени на сградите, коридорите с електрокари, реквизит и оборудване, които запълваха пространствата между стените и зад фасадите.

Тереза посочи един работник, който с радиостанция в ръка вървеше по тесен коридор точно под краката им.

— Не обръщай внимание на човека зад завесата — каза тя със смях. — Е, какво мислиш?

— Грандиозно е! — каза Джорджия, която наблюдаваше с блеснали очи спектакъла. Внезапно тя посочи: — Виж, това е „Брайтън бийч експрес“. Сутринта бяхме там. А ето я и „Машината за писъци“. Не знаех, че са толкова близо.

— Това е част от идеята на парка — отвърна Тереза. — Изходът на една атракция да бъде близо до входа на друга.

Тя с усмивка отстъпи и загледа как Джорджия очарована изучава гледката. Както и повечето от конкурентните паркове, Утопия не организираше посещения зад кулисите. Никой посетител, освен важните личности, не можеше да види Подземието, нито да се качи тук. В известен смисъл това беше глупаво, защото гледката би замаяла всекиго — дори предубедени четиринадесетгодишни хлапета, които си мислеха, че вече всичко са видели.

— Виж — каза Тереза и посочи малка табелка на парапета: „Ерик Найтингейл, 1956 — 2002“. — Наричаме това място Гнездото на славея. Посветено е на неговата мечта за Утопия. — Тя погледна към Джорджия. — Познаваше ли го?

— Той често идваше вкъщи и разговаряше с татко за роботика. Няколко пъти играхме табла. Оставяше ме да печеля повече, отколкото татко.

Тереза поклати глава, докато мислено се забавляваше с представата за великия Ерик Найтингейл, който играе табла с някаква гимназистка. После също погледна към парка.

— Всички, които работят в Утопия, идват тук поне веднъж — каза тя. — Обикновено през първия им работен ден. Това е нещо като посвещение. Иначе почти никога няма хора, сигурно заради многото стъпала. Но аз обичам да идвам тук. Пък и упражнението ми е необходимо. Освен това е спокойно. Ако се чувствам потисната — заради работата или нещо друго — знам, че като се кача тук, ще си припомня за какво работя. А днес имам нужда от това.

Тя рязко млъкна, усетила, че е казала повече, отколкото възнамеряваше. Погледна Джорджия, която я наблюдаваше странно съсредоточено. „Мисли си нещо за мен — реши Тереза. — Какво ли е то? Но всъщност може би не искам да знам.“

— Какво? — попита на глас.

Джорджия отмести очи за миг, после отново я погледна.

— Просто се чудех харесваш ли Фетс Уолър?

— Че защо да не го харесвам? Касетата ми с „Връзка ключове“ се развали от слушане. Пък и свиренето на пиано не се е подобрило от „Викът на Каролина“. — Сега беше неин ред да погледне въпросително към Джорджия. — Защо питаш?

Момичето издържа няколко мига на погледа й, после бързо погледна встрани.

— А, нищо — каза то, сякаш внезапно се беше засрамило.

Тереза погледна часовника си.

— Е, успяхме да убием половин час. Да те връщаме при татко ти.

И тя тръгна надолу по стълбите.

Андрю Уорн гледаше ту Сара, ту Фред Барксдейл.

Сара посочи към масата.

— Моля те, седни, Андрю — каза тя, сложи чашата чай точно пред него и сама се настани. После взе пачката документи и му ги подаде. — Преди да продължим, подпиши това.

Уорн взе листата и бързо ги прегледа. После вдигна поглед.

— Това е декларация за секретност.

Сара кимна.

— Не разбирам, вече подписах такава още по време на разработката.

— Заради Чък Емъри и шефовете. Искат да са сигурни, че онова, което ще обсъдим днес, няма да излезе оттук.

Тя не каза нищо повече, просто го погледна. След миг Уорн сведе очи и подписа. Проклета бюрокрация , помисли си той, писарушките в Ню Йорк изкуфяват с всяка изминала година . И все пак имаше основание. Разширяването на Метанет щеше да му даде достъп до новата секретна технология на Утопия.