Линкольн Чайлд - Утопияленд

— Здравей, Джорджия — каза тя усмихнато. — Не знаех, че ще дойдеш. Това е приятна изненада.

— Здрасти — беше краткият отговор.

Настъпи петсекундно неловко мълчание.

— Пораснала си поне петнадесет сантиметра, откакто не сме се виждали. И си още по-хубава.

В отговор Джорджия се приближи и застана до баща си.

— Как върви училището? Помня, че имаше проблеми с френския.

— Добре, предполагам.

— Чудесно. — Пауза. — Беше ли вече в парка? Посети ли някоя от атракциите?

Джорджия кимна, без да вдига поглед.

Очите на Сара потърсиха лицето на Уорн. Какво прави тя тук, за бога! — говореше изражението й.

В този миг още двама души се появиха на вратата — висок строен мъж на около четиридесет години и млада азиатка в бяла престилка.

Сара ги погледна.

— Моля, заповядайте — каза тя дрезгаво. — Запознайте се с доктор Уорн. Андрю, това е Фред Барксдейл, шеф на Технологии и Системи.

Мъжът се усмихна, разкривайки съвършени бели зъби.

— За мен е удоволствие — каза той и пристъпи напред, за да стисне ръка на Уорн. — Добре дошли в Утопияленд! Най-после… бих добавил.

— А това е Тереза Бонифацио, която работи с Фред в Роботика.

Когато чу това, Уорн погледна азиатката с подновено любопитство. Беше говорил с нея десетки пъти по телефона — достатъчно, за да станат добри приятели от разстояние — но не я беше виждал лично. Беше висока около метър и шестдесет, с тъмни очи и късо подстригана черна коса. Тя отвърна на погледа му и също го заразглежда внимателно. За миг той се изуми колко е привлекателна. По време на многобройните им разговори не си беше представял лицето зад дълбокия сдържан глас по телефона.

— Тереза — каза Уорн. — Най-после се срещаме.

Тя се усмихна и наклони глава като птичка.

— Не мога да повярвам. Имам чувството, че ви познавам от години. — Усмивката й беше топла и малко дяволита, по носа и в ъгълчетата на очите й се появиха малки бръчици.

— А това е Джорджия — продължи Сара. — Дъщерята на Андрю.

Барксдейл и Тереза Бонифацио любопитно се обърнаха към момичето. Докато ги наблюдаваше, Уорн изпита неясно опасение. Това нямаше да бъде неофициалният разговор, носталгичното тет-а-тет със Сара, което беше очаквал. Беше сбъркал много.

Настъпи ново мълчание. Уорн почувства, че Джорджия леко се приближи до него.

— Е, по-добре да започваме. — Сара подреди документите на бюрото. — Слушай, Джорджия, трябва да поговорим няколко минути с баща ти. Имаш ли нещо против да изчакаш отвън?

Джорджия не отговори и не беше нужно — сбърчването на веждите и внезапното издаване на долната й устна бяха достатъчен отговор.

— Слушайте — обади се в тишината Барксдейл, — имам идея. Защо Тери не я заведе до най-близкото барче за персонала? Имаме всякакви газирани напитки, и то безплатно.

Сега беше ред на Тереза да се намръщи, но Уорн хвърли благодарствен поглед към Барксдейл. Очевидно мъжът беше усетил неловкостта в ситуацията и беше намерил тактично разрешение.

Уорн погледна към Джорджия.

— Как ти се струва това, миличка? — попита той. Представи си как се въртят колелцата в главата й. Тя знаеше, че не може да откаже на такова учтиво предложение от някой възрастен. И — поне така се надяваше Уорн — не искаше да постави баща си в неудобно положение.

Нацупената долна устна се отпусна.

— Има ли черешова кола?

— Цял океан — каза с усмивка Барксдейл.

— Добре.

Тереза Бонифацио погледна първо Барксдейл, после Джорджия и накрая Уорн.

— Беше ми приятно да се срещнем най-после, доктор Уорн — насмешливо прозвуча контраалтът й. — Хайде, малката. — И като побутна Джорджия пред себе си, тя излезе в коридора и затвори вратата.

Докато се въртеше, опитвайки се да се настани удобно на червения пластмасов стол, Тереза Бонифацио попита:

— Още една черешова кола?

От другата страна на масата Джорджия поклати глава.

— Не — каза тя. А после добави: — Благодаря.

Тереза се усмихна и тайно погледна часовника си. Срещата щеше да отнеме половин час, може би четиридесет минути. Но досега бяха минали само десет, а тя не можеше да измисли какво да каже на момичето срещу себе си. Не успя да въздържи въздишката си. Отказа проект за 120 хиляди долара в института Ранд, за да забавлява някакво глезено хлапе!

Отново се размърда на стола. Колкото и дразнещо да беше да се прави на детегледачка, беше почти щастлива, че не остана в заседателната зала и няма да види лицето на Андрю, когато чуе новините. През последната година тя беше започнала да харесва този човек не само интелектуално. Лабораторията по роботика беше самотно място. Все пак роботите не говореха, а когато го правеха, рядко казваха нещо интересно. Беше осъзнала, че с нетърпение чака разговорите по телефона с Уорн. Беше приятно да поговориш с някого, който разбира и споделя радостта ти от малките победи, от оригиналните теории. Той дори оценяваше причудливото й чувство за хумор, а това вече беше сериозно. Андрю Уорн беше страхотен човек, но това място не беше добро. И не само за него.