Линкольн Чайлд - Утопияленд

Погледът на Джон Доу отново се върна към Нексус. Реши, че дизайнът не му харесва — конструкцията от хром и дърво приличаше на чудовищен синтез от коренно различни стилове.

Но охранителната система беше друго нещо. Беше впечатлен и от големината, и от компактността й. Наблюдателните камери в Транспортния център и въздушното влакче бяха пето поколение миниатюрно чудо. Той погледна към най-близката стена до Медицинския център. Ето например сензора за близост, скрит зад знака „Само за служебни лица“. Обикновените посетители на парка не биха го открили, дори ако го търсеха. А и да го открият, няма да знаят за какво служи. Но опитното око на господин Доу разпозна, че е „Де Минима“ — най-нов модел и много скъп, труден за закупуване, освен ако нямаш голямо влияние в целия свят. Каквото, в известен смисъл, Утопияленд притежаваше.

Но функционалността на всяка система зависи от хората, които я обслужват. В крайна сметка укрепленията на Троя не са паднали, а глупците от града са пуснали по свое желание Троянския кон вътре. Служителите от охраната в Утопия изобщо не изглеждаха толкова впечатляващи, колкото играчките, които им бяха поверени. Разхождаха се съвсем явно, облечени в черни блейзъри вместо обичайните бели, със слушалки на ушите… Бяха толкова забележими сред тълпата, колкото ако носеха узита и противокуршумни жилетки. Дори цивилните охранители лесно се различаваха. О, той беше видял и доста преоблечени — дебел турист в хавайска риза, висок слаб мъж, натоварен с фотоапарати, жена, която уж беше бременна. Но всички те носеха същите стандартни черни обувки с дебели подметки, както униформената охрана.

Господин Доу поклати глава. Не можеше да бъде по-добре, дори ако сам си го беше уредил. Което, в известен смисъл, беше направил.

Почака още малко, наслаждавайки се на топлината на слънцето върху раменете си. После взе кожената си чанта и тръгна към приземното ниво, откъдето се стигаше до портала за Газените фенери.

Вътре, отново далеч от тълпите, господин Доу тръгна по калдъръмените улици с ръце в джобовете, подсвирквайки си сложен пасаж от „Хроматична фантазия“ на Бах. Очите му непрестанно шареха. Но за разлика от останалите посетители, той не гледаше спектаклите, атракциите или костюмираните актьори. Търсеше онова, което трябваше да е скрито — охранителни постове, входове и изходи за служителите на Утопия, инфрачервени камери. Настроението му се повишаваше и той засвири още по-бодро.

Макар че никога досега не беше идвал в Утопия, господин Доу отлично познаваше разположението на парка. Без усилие откри най-краткия маршрут към казиното в Газените фенери — реалистична възстановка на оранжерията в лондонските кралски градини. Спря пред южната му врата и с неподправено възхищение се загледа в блестящата фасада от стъкло и метал, в елегантния силует. Това вече си го биваше. Той влезе вътре.

Атмосферата тук беше по-спокойна и тържествена. Липсваше оживлението на атракциите навън. Палми в саксии и викториански знамена се редуваха по стените. Келнерки в униформи от тафта и камгар тичаха наоколо, разнасяйки джин с тоник или бренди със сода. Крупиета в костюми от времето на крал Едуард властваха край многобройните игрални маси. Зад централното помещение имаше два кръга игрални автомати — огромни капани от месинг и олово с механични дискове и рисувани на ръка плодове. Господин Доу се разходи край тях, учудвайки се на начина, по който Утопия беше префасонирала елементите на хазарта, за да изглежда казиното в хармония с останалата част от Газените фенери.

Имаше само един елемент, който умишлено не беше викториански — „небесните очи“, безбройните мехури от тъмно стъкло, с които бе осеян таванът. За разлика от останалите места в парка в казиното наблюдението нарочно беше явно.

Господин Доу се усмихна широко, докато оглеждаше стотиците клиенти — наведени над масите за зарове, залагащи на рулетката, блъскащи по игралните автомати, сякаш самите те бяха автомати. Толкова много хора, съзнателно устремени да изгубят парите си.

Като изследовател на човешката глупост, той много се забавляваше от парадокса, който представляваше оранжерията. Това беше изключително постижение — тематичен парк, изграден не около рекламата на някоя марка бира или герой от анимационен филм, а около казината. Гениално изкривяване на оригиналната идея на Ерик Найтингейл. Коригираният корпоративен вариант на неговия проект изглеждаше напълно ясен на господин Доу — хората идват, попадат под очарованието на перфектно изградената атмосфера и губят задръжките си, а после и парите си.