Линкольн Чайлд - Утопияленд

До него Джорджия беше необичайно тиха. Той отново се замисли за изображението, което беше видял в огледалото.

— С майка ти сме те водили в такъв старомоден увеселителен парк. Беше на седем или на осем години. В Кениууд. Помниш ли?

— Не. Ей, защо трябва да чакаме с всички тези хора? Не можеш ли да минеш най-отпред на опашката? Нали си важна клечка тук.

— Миличка, това беше отдавна. Между другото — каза той с присмехулна усмивка — забравих да те питам как беше в Детския център.

Джорджия набърчи нос.

— Всъщност беше супер. Можеш да гледаш която искаш стара серия на „Страх от дишане“, имат хиляди компютри и игри. Но аз не прекарах много време в забавления. Бях заета да правя това. — Тя бръкна в джоба на джинсите си и извади сгънат лист хартия.

— Какво е то? — Уорн автоматично се пресегна.

Джорджия го отдръпна.

— Списък на качествата.

Той зачака. Дъщеря му сви рамене.

— Нали ме попита каква приятелка бих одобрила за теб? Написах всичко. — Тя го погледна. — Искаш ли да чуеш, или не?

Той я изгледа с любопитство.

— Да, бих искал.

Опашката мръдна напред и Джорджия също пристъпи. Тя разгърна листчето и започна да чете.

— Първо, да не носи високи токчета. Второ, да не е вегетарианка. Трето, да играе на донка, шах и табла, но не много добре.

Тук Уорн тайно се усмихна. Той беше майстор на таблата и понякога забравяше да остави на Джорджия да спечели поне една игра.

— Да ми носи подаръци при всяко идване. Да обича шоколадова торта.

Уорн обичаше шоколадова торта. Почувства се трогнат — Джорджия наистина беше имала и него предвид, когато беше правила този списък, а не само себе си.

— Да е убедена, че трябва да ми се дават много джобни пари. Да не е с червена коса. — Тя леко се усмихна, когато прочете това. Сара Боутрайт имаше забележителна коса с цвят на мед. — Да играе ролеви игри онлайн. Да не спазва диета.

Това също не беше случайно — макар че Сара беше стройна, откакто я помнеше, постоянно беше на диета.

— Да ходи в Макдоналдс поне веднъж седмично и да обича най-много шейк с брезов сок. Да харесва Тримата комици повече от братя Маркс. Да не се държи гадно с баща ми като Сара.

— Тя не беше гадна — автоматично отвърна Уорн.

— Да носи често джинси. Да мрази аншоа, сардини и всякаква друга риба.

Уорн въздъхна. Беше ясно, че нито една жена не би могла да отговаря на всички тези изисквания.

— Да мисли, че…

— Колко е дълъг този списък? — попита Уорн и го изтръгна от ръцете й. Усмихна се на почерка — макар да претендираше, че е пораснала, дъщеря му все още изписваше точките като малки кръгчета. Усмивката му изчезна, когато прегледа списъка. — Мили боже, цели тридесет и седем точки!

Джорджия гордо кимна.

— Отне ми почти цялото време, докато те чаках. Не записах само едно, защото е прекалено явно.

— И какво е то?

— Трябва да харесва Фетс Уолър. Но пък кой не го харесва?

Вероятно самата ти след някой и друг месец, помисли си Уорн.

Вече наближаваха и отпред се виждаше мъж в кондукторска униформа, който настаняваше няколко души в нещо като открит въздушен трамвай. Той преглътна болезнено.

— Колко е часът? — попита Джорджия.

— Десет без пет.

— Чудесно. Значи имаме време да се качим на „Машината за писъци“ преди срещата ти. Може би и на Воденичния улей.

Уорн усети как устните му се свиват. Очакваха го шестдесет дълги минути.

Човекът, който наричаше себе си господин Доу, стоеше на алеята към Медицинския център, облегнат на парапета. Наслаждаваше се на небрежния начин, по който лененото му сако падаше върху прясно боядисаното перило. Погледна надолу към Нексус, където широка улица водеше към спирката на въздушното влакче. Макар че беше почти десет часа, все още прииждаха тълпи. Истинска река от хора, помисли си той и това му напомни Книгата на Йоил. Зарецитира на глас: „Множества, множества в долината, където ще се отсъди за тях“. Но не, ако трябваше да бъде честен, в сцената имаше постмодернистичен нюанс, по-подходящ за Т. С. Елиът, отколкото за Библията. Звученето на собствения му глас му харесваше, затова отново зарецитира, този път по-силно:

Отново погледна към центъра, но служителите зад извитото като полумесец бюро бяха прекалено заети, за да го чуят. Всъщност единственият, който изглежда го беше забелязал, беше мъж в сако от рипсено кадифе, който излизаше от близката тоалетна. Погледите им се срещнаха, мъжът докосна карираното си кепе, обърна се и тръгна по пътя си.