Линкольн Чайлд - Утопияленд

— Стига, татко, това е тъпо.

— Мери си приказките. Всъщност говореше само Найтингейл. Беше холограма в естествена големина, невероятно реалистична. Пускат я на всички външни специалисти. Нещо като инструктаж.

— Като че ли ти е нужен! Ти им даде половината от идеите за това място.

Уорн се засмя на преувеличението.

— Само някои от ранните образци на изкуствен интелект.

— Ей, а къде са роботите? — Джорджия се огледа, без да спира. — Досега не съм видяла нито един.

— Тук не им трябват роботи. Почакай, докато стигнем Калисто.

„Брайтън бийч експрес“ тръгваше от голямо тухлено здание, украсено като бална зала от деветнадесети век, точно под Акварамата. От горните му етажи висяха яркоцветни знамена, на фасадата бяха разлепени рекламни листовки и афиши със старомоден вид, рекламиращи с дебели черни букви какво ли не — от танцови вечеринки до патентовани лекарства. Към атракцията водеха три сводести прохода с различни надписи: Паноптикон, Горящите руини, Метаморфози. Опашки от посетители се виеха пред всеки от тях.

— Току-що учихме за метаморфозата по биология — каза Джорджия. — Беше много скучно.

— Може би, но това е най-късата опашка. — Уорн погледна часовника си. — Да вървим.

Опашката се движеше бързо — Уорн беше чел, че в парка е забавно дори когато се редиш на опашка — и след няколко минути те се озоваха в сянката на сградата. Залата зад прохода беше тъмна. Опашката се раздели на две и жена в строга рокля насочи Джорджия надясно. Уорн я последва бавно, за да даде време на очите си да се адаптират към слабата светлина. Тук въздухът изглеждаше по-хладен и влажен. Някъде напред се чуваха смях и сподавени охкания. Виждаше хората в редицата пред него, загледани в някакви странни високи стъклени пана по стените на коридора.

След миг Уорн и Джорджия застанаха пред първите две от тях. Той погледна към стъклото и видя отражението си. Значи е огледало, помисли си, голяма работа.

До него Джорджия се разсмя.

— Господи! — извика тя, загледана в своето огледало. — Отврат!

Внезапно отражението на Уорн изчезна. Какво е това? Значи не е огледало? Миг по-късно отново се появи, но нещо не беше както трябва. Уорн обаче не можа да схване какво, сви рамене и мина към следващото, което Джорджия току-що беше освободила.

Отново видя огледалното си изображение. После то пак изчезна и се появи. Само че този път беше рязко надебелял.

Андрю Уорн, който го гледаше от огледалото, беше качил поне сто килограма. Коремът му беше застрашително издут, изпъкналата му адамова ябълка беше скрита от двойната брадичка. Беше изненадваща, шокираща гледка. И все пак това несъмнено беше той, или по-скоро той, какъвто би могъл да бъде. Застанала пред следващото огледало, Джорджия сочеше с пръст и се надсмиваше на себе си.

Разбира се, метаморфози, помисли си той. Но как го правят, по дяволите?

Мина на следващото огледало. В него пък беше ужасяващо слаб. Очите, които плуваха в тлъстини при предишното отражение, сега бяха дълбоко хлътнали. Челюстта му, която по принцип беше широка, изглеждаше твърде голяма за тъничкия му врат.

И тогава той осъзна как го бяха направили. Това беше холографска технология, като образа на Найтингейл. Зад стъклото сигурно имаше камера. Тя сканираше образа му, променяше го със специален софтуер и го проектираше обратно. Като кривите огледала някога, само че светлинни години по-съвършени…

Джорджия се застоя пред следващото огледало по-дълго от обичайното и замислено се взираше в отражението си. Обзет от любопитство, Уорн се приближи. Онова, което видя, го накара да затаи дъх.

Беше изображение на дъщеря му, компютърно състарена с двадесет години. Същата кестенява коса, замислени очи, уста като розова пъпка и поразителна красота. В това лице имаше прилика с починалата му жена Шарлот — сякаш призрак го гледаше през очите на дъщеря му.

Те останаха още миг загледани. После Уорн облиза устни и сложи ръка на раменете на Джорджия.

— Хайде! — каза той. — Задържаме опашката.

След коридора опашката се изви към площадката за качване на влакчето. Мястото приличаше на станция на метрото от началото на двадесети век. На опашката сред посетителите имаше мъже и жени с дрехи от онова време, които се смееха и бърбореха. Продавач на фъстъци стоеше облегнат на една от стените и шумно хвалеше стоката си. Наблизо имаше сергии с напитки, актьори играеха водевили. Уорн поклати глава. Илюзията беше забележителна. Ако не бяха останалите посетители край него, той би се заклел, че са се върнали обратно във времето на Кони Айлънд преди сто години.