Линкольн Чайлд - Утопияленд

Скоро видя синия овал на езерото. Гладката светла извивка на стъкления купол в далечината придаваше нереалност на екзотичната обстановка. Деца и възрастни, коленичили на мраморните брегове на езерото, топяха ръце във водата и гледаха малките платноходки, които се накланяха и трепкаха, докато се отдалечаваха по гладката повърхност.

Уорн потръпна. Това му се беше сторило идеалното място за среща — точно в центъра, където хората не бяха толкова много. И през ум не му беше минало, че тук ще има платноходки. Чудеше се как ще реагира Джорджия.

После се опита да отхвърли тази мисъл. Това желание да я закриля беше инстинктивно, автоматично. Макар да бяха минали почти три години от смъртта на Шарлот, тази реакция не изчезваше. И колкото повече той я проявяваше, толкова повече Джорджия я намразваше. Вече съм голямо момиче , винаги казваше изражението й, мога да се справя сама . Никога не го изричаше на глас, както не говореше и за майка си, но той го усещаше с присъщото за родителите шесто чувство. Странно, колкото и да се бяха сближили през последните три години, все още съществуваше тази непозната зона, в която той нямаше право да пристъпи.

И тогава я видя, застанала между две групи азиатски туристи на другия край на езерото, вперила поглед във водата.

Известно време продължи да я наблюдава със смесица от любов и гордост. Повечето четиринадесетгодишни деца бяха непохватни и източени — нито деца, нито възрастни. Джорджия беше различна. Стоеше стройна и изправена, несъзнателно самоуверена като породисто животно. Толкова приличаше на майка си във всеки жест — в начина, по който отместваше кестенявата си коса с пръст или бърчеше тъмните си вежди, гледайки във водата. И все пак нейната красота беше много по-различна. Уорн често се чудеше откъде дъщеря му е наследила външността си. Със сигурност не беше от него. Погледна надолу към водата — висок слаб мъж с мургава кожа и изпито лице отвърна на погледа му. Когато ходеше някъде с Джорджия, Уорн обикновено се чувстваше едновременно благодарен и леко разтревожен. Момичето караше хората да се обръщат след него.

Доближи се до нея, тя го видя и завъртя очи в шеговит гняв.

— Време беше — каза Джорджия и свали слушалките от ушите си. — Хайде, да тръгваме.

— Къде да тръгваме? — попита Уорн, крачейки до нея обратно към булеварда. Беше изненадан, че при толкова богат избор на забавления край тях Джорджия беше толкова целенасочена. Но тя крачеше напред, промъквайки се из тълпата като момиче с важна мисия.

— При онова, разбира се — каза Джорджия, без да се оглежда, посочвайки с пръст към небето.

Уорн вдигна поглед.

— Онова? — попита той, но после разбра — над тях се извисяваха огромните дървени валове на „Брайтън бийч експрес“, чиито криволичещи релси се издигаха и усукваха като огромна панделка.

— А, онова — каза той. — Ти… сигурна ли си, че искаш да се качиш точно на него?

— Всичко съм отбелязала на картата. Влязох в маса уебсайтове и намерих класация на атракциите — на най-добрите и най-лошите във всеки от световете. Затова отиваме първо на тази, после на „Машината за писъци“, а след това…

— Ей, чакай малко! — Не така си беше представял Уорн първото си посещение в Утопия — да се блъска като луд из тълпата, толкова съсредоточен върху мисълта къде стъпва, че да няма време да се огледа. — За къде бързаме?

— Ти не ми каза колко дълго ще бъдеш зает. Има много неща, които искам да видя и няма да пропусна нищо. Дженифър от нашия клас беше тук през февруари и така им харесало, че останали два дни, за да не пропуснат нищо. Каза, че дали петстотин долара, за да си сменят билетите.

— Не знам колко дълго ще бъда зает, принцесо, но едва ли ще е много. — Минаваха през Омагьосаната въртележка — Уорн беше чел, че всички дървени кончета на нея са от различна порода — и протяжните звуци на валс се понесоха към тях в хладния, подходящо ароматизиран въздух. — Срещата ми със Сара е в единадесет. Тогава ще разбера повече.

— Каква е голямата тайна? Защо не ти каза за какво те вика?

— Няма голяма тайна. Мисля, че искат да разширят ролята на Метанет. — Всъщност Уорн не беше говорил лично със Сара Боутрайт; срещата в единадесет беше уредена от секретарката й. Въпросът на Джорджия беше ехо на собствените му мисли. Той смени темата. — Познай с кого си говорих. С Ерик Найтингейл.

При тези думи Джорджия леко забави ход и го погледна, сякаш се опитваше да разбере къде е шегата.