Линкольн Чайлд - Утопияленд

Наистина забележително — Утопияленд беше отворен вече шест месеца и почти нищо не се беше разчуло за тази малка мръсна тайна. Вероятно това се дължеше на факта, че паркът просперираше.

Господин Доу хвърли последен предпазлив поглед на оранжерията. Каква ирония, и все пак — каква необходимост!

Той пое обратно към мъгливите улици на Газените фенери. Спря пред малко магазинче, на чиято табела пишеше „Тютюни Блекпул и пури Емпориум“. Наблизо имаше малка врата без надпис, скрита в сенките. Той небрежно погледна през рамо, задържа ръка на дръжката й и я завъртя.

Зад нея дълъг коридор от сив бетон криволичеше в двете посоки. Стената срещу вратата беше боядисана, за да наподобява дърво — достатъчно широко, за да се заблуди случайният посетител, че това е част от атракцията. Господин Доу внимателно затвори вратата зад себе си, ориентира се и тръгна по коридора. Когато стигна до широко метално стълбище, той се упъти към ниво А.

На първото разклонение спря. Униформен полицай се приближаваше от коридор с табела „Централен процесор“. Господин Доу се обърна към него, приемайки изражение на изгубен турист.

Полицаят го видя и рязко спря.

— Мога ли да ви помогна, сър? — попита той сдържано.

— Да, можете. Търся отдела за дресирани животни. Колегата ми ме чака там.

— Вие сте външен специалист? Къде е значката ви?

— Значката? Разбира се, значката — заекна господин Доу, бръкна в джоба на сакото си и извади малкото зелено славейче. — Забравих, че трябва да я закача. Съжалявам. — Той я прикрепи към ревера си.

— Мога ли да видя пропуска ви? — попита пазачът.

— Ето го. — Мъжът бръкна в друг джоб и извади ламинираната карта.

Полицаят го огледа, после му го върна.

— Благодаря. Направо по коридора, третото отклонение вдясно, втората врата вляво.

— Благодаря. — Господин Доу се усмихна и кимна, после зачака, докато полицаят продължи по пътя си.

Охраната спазваше точно процедурите. Очевидно нещата стояха така, както му бяха казали — можеше да разчита, че низшите охранители ще реагират по установения ред. Това беше много хубаво.

Отделът за дресирани животни беше джунгла от викове, ревове и неприятни екзотични миризми. Бърчейки нос, господин Доу мина покрай малка група спорещи шимпанзета и стигна до вратата, на която пишеше „Външен реквизит 3“. Зад нея мъжът с бадемовите очи и коженото яке стоеше до огромна клетка с папагали.

— Някакви проблеми? — попита господин Доу и затвори вратата след себе си.

Мъжът поклати глава.

— Не си дадоха труда да я разгледат отблизо — каза той, посочвайки с пръст зацапания вестник върху дъното на клетката.

— Естествено. А останалите?

— Всичко върви по план.

— А нашият приятел програмистът?

— Почива в мир.

— Радвам се да го чуя.

Господин Доу кимна към клетката и мъжът отвори тайното чекмедже на дъното й. Господин Доу приближи, бръкна вътре и извади тънък черен радиопредавател с дебела антена, стърчаща от върха. Включи го, набра някакъв код и го доближи до устните си.

— Воден бик, тук е Първи фактор. Докладвай за положението.

Последва пауза. После радиото оживя.

— На позиция — чу се глас.

— 10–4. Ще се чуем пак в 13:00. — Господин Доу смени честотата, после отново вдигна предавателя. — Хакер Джак, обади се. Хакер Джак, чуваш ли ме?

Този път паузата продължи по-дълго. После радиото отново изпищя, но много по-силно.

— Започваме. Готов ли си с димните огледала?

— Да — отвърна вторият глас.

— Разбрано, край. — Господин Доу пъхна радиостанцията в джоба си, после се обърна отново към чекмеджето, разглеждайки критично съдържанието му. — А сега подходящото оръжие.

Той се замисли дали да вземе ругера, после го отхвърли по чисто естетически съображения. Погледът му се спря на красив блестящ колт, но реши, че не е в настроение за пистолет с толкова силен откат. Накрая одобри „Глок-9“, ефикасен и сигурен в объркани ситуации.

Той прехвърли пистолета от едната в другата си ръка, после го пъхна в кобура под сакото си. Клекна до мъжа с бадемовите очи, отвори чантата си и започна внимателно да прехвърля предметите от чекмеджето в нея. Работеше бързо, с опитни движения и за тридесет секунди привърши. Закопча ципа на чантата, изправи се и я подаде на другия, който я преметна през рамо и тръгна към вратата. С ръка на дръжката, той се обърна и кимна.

— Знаеш ли какво? — каза господин Доу, след като кимна в отговор. — Приличаш на Джони Епълсийд 1.