Линкольн Чайлд - Утопияленд

Тереза гледаше как Джорджия извади дискмен от джоба си и сложи слушалките, после — сякаш осъзна, че постъпката й е груба — отново ги свали. Зачуди се защо Уорн е довел момичето, но почти веднага се досети за отговора. Не би могъл да знае защо са го повикали. Те пазеха всичко в тайна. Сигурно си е помислил, че ще е приятно разнообразие.

Реши да опита друга тактика.

— Какво слушаш? — попита тя и кимна към дискмена.

— Бени Гудман в Карнеги хол.

— Не е лошо. Макар че старият Бени е твърде конвенционален за мен, ако ме разбираш. Харесваш ли Дюк Елингтън?

Джорджия поклати глава.

— Не знам.

— Не знаеш? Та той е в основата на цялата съвременна музика. Нямам предвид само джаза. Много го бива в суинга. Концертът му в Нюпорт през 1956? Чуй „Диминуендо и кресчендо в синьо“. Саксофонистът Пол Гонзалес прави страхотно соло. Невероятно.

Репликата й беше посрещната с мълчание. Тереза отново въздъхна. Осъзна, че разговаря с Джорджия като с възрастен човек, но нямаше представа как трябва да говори с дете. Дори като малка не можеше да общува с другите деца. За бога, понякога й беше трудно да разговаря дори с други възрастни. Но едно беше ясно — ако трябваше да стои тук още половин час, щеше да се побърка. Изправи се рязко.

— Да се поразходим.

Джорджия я погледна въпросително.

— Изглеждаш също толкова отегчена, колкото съм аз. Ела, искам да ти покажа нещо.

По заплетените коридори на ниво Б стигнаха до малка врата без табела. Зад нея имаше тясно метално стълбище. Тереза пусна момичето пред себе си и започнаха да се изкачват.

Стълбите сякаш нямаха край. Най-после стигнаха малка площадка от гофриран метал, обграден от предпазни перила на височината на кръста. От другата й страна тръгваше още по-тясно стълбище и изчезваше в горния коридор. По мълчаливо съгласие спряха, за да си поемат дъх.

— Няма ли асансьор? — задъхано попита Джорджия.

— Да, но мразя асансьорите.

— Защо?

— Страдам от клаустрофобия.

Отново настъпи тишина, докато успокояваха дишането си. После Тереза се обърна към Джорджия.

— Е, какво е да имаш такъв гениален баща?

Джорджия я погледна изненадано, сякаш никога не се беше замисляла по този въпрос.

— Предполагам, че е хубаво.

— Хубаво? Бих убила да имам баща като твоя. Представата на моя баща за висша математика беше да брои зърната на броеницата си.

Джорджия се замисли за миг.

— Той е като всички останали бащи. Приятно ни е заедно.

— Интересуваш ли се от роботика?

Момичето кимна.

— Да, или поне доскоро се интересувах.

Тереза се замисли над отговора. Все още й беше трудно да повярва, че стои тук и разговаря с дъщерята на Андрю Уорн — бащата на Метанет, оспорвания пионер на роботиката и изкуствения интелект, който наскоро беше напуснал Карнеги-Мелън. Докато се занимаваше с Метанет, тя беше провела толкова много телефонни разговори с него, но не бе и помисляла, че той има семейство. Знаеше цялата история — че съпругата му, проектант на мореплавателни съдове, се беше удавила преди четири години, докато изпитвала нов модел лодка в залива Чесапийк. Че е бил близък с Ерик Найтингейл и са работили заедно по първоначалния проект, но след смъртта на Найтингейл бил отблъснат от корпорациите, които довършили Утопия. Беше чувала и клюките, че е излизал със Сара Боутрайт, докато са работели в Карнеги-Мелън. Че оспорваните му теории за обучението на роботите не давали обещаните резултати. Че компанията, която създал, след като напуснал Карнеги-Мелън, напоследък агонизирала — поредната жертва на интернет. Разбира се, не всички слухове в Утопия бяха верни, но ако последното беше истина, тя би му съчувствала двойно повече.

Тереза се отдръпна от парапета.

— Хайде — каза тя, — още само седемдесет и едно стъпала. Веднъж ги преброих.

Следващото стълбище водеше стръмно нагоре и изчезваше между две дълги тънки греди, които се извиваха като арка над главите им. Тук нямаше прозорци и коридорът, който приличаше на тунел, беше осветен от продълговати флуоресцентни лампи, вградени в стените.

— Почти стигнахме. — Тереза се задъхваше, докато се издърпваше по перилата.

Най-после стигнаха горе. Тереза зави остро, после стъпи на друга метална платформа, отстъпи встрани, пропусна Джорджия и застана до нея. Наблюдаваше как момичето пристъпи напред и внезапно замря от удивление.

— Дръж се здраво за перилата — каза Тереза, усмихвайки се на слисването й. — Ще ти трябва малко време, за да свикнеш. Затвори си очите, ако това ще ти помогне.