Линкольн Чайлд - Утопияленд

Том Тиболд вървеше по коридорите на ниво В и тихо си тананикаше. Беше тридесетинагодишен, имаше масивна глава със ситно къдрава кестенява коса и беше започнал да пуска коремче. На белия му блейзър имаше златно лого — знак, че е специалист по електроника. Въпреки тананикането той се чувстваше притеснен от колегите, които го отминаваха бързо и без поздрав, от камерите за наблюдение, монтирани в сводестия таван на тунела, и особено от малките парченца пластмаса и мед в джоба си. Мина покрай главната гримьорна и Машинен цех 3. Когато наближи пропускателния пункт за служители, тананикането секна.

Пазачът в кабинката погледна пропуска му, кимна и се обърна към клавиатурата, за да отбележи минаването му. Тиболд отново затананика, мина през автоматичните врати и излезе на служебния паркинг.

След хладния въздух и приглушената светлина в тунелите горещината и яркото слънце на Невада го блъснаха като юмрук. Той направи гримаса и се обърна, за да свикнат очите му. После тръгна напред, вече по-бавно, и се огледа внимателно. Търсеше микробуса.

Задната страна на парка не притежаваше величавата красота на главния вход. Стените на каньона се спускаха стръмно от двете страни към кафявото му дъно. Дебелата задна стена на парка бе изградена от плочки от бетон и сгурия; малките прозорчета, разхвърляни тук-таме по нея, приличаха на белези от шарка. От двете страни имаше огромни зелени врати, които се отваряха към рампи, плавно спускащи се надолу — аварийни изходи за посетителите, които не се използваха никога, освен при учебна тревога. Между тях, на нивото на земята, имаше товарни рампи, служебни входове, складове за оборудване и гаражи.

Ето го — дълъг кафяв микробус, паркиран встрани от останалите превозни средства. Върху него беше изписано „Дресьори на екзотични птици от Лас Вегас“. Тиболд тръгна към него, надявайки се, че има климатик. Прозорците бяха затворени — това беше добър знак. Но когато стигна до микробуса и отвори вратата на шофьора, не го посрещна приятен полъх от хладен въздух. Той въздъхна със съжаление, оправи яката си и се качи.

Вонята на гуано беше почти осезаема, а предната седалка беше покрита с масленозелена мушама. Не е изненадващо, помисли си Тиболд, с всички пилешки курешки в тази бракма. Отзад се виждаше висока бяла клетка с половин дузина големи бледорозови какаду. Те го гледаха мълчаливо, навирили гребените си с цвят на сьомга. После Тиболд погледна към шофьора и примигна от удивление.

— Какво стана с другия? — подсмръкна той. — Онзи, с когото се срещнах.

Мъжът зад волана отвърна на погледа му. Очите му бяха бадемовидни, остро изпъкналите скули придаваха на лицето му странна сърцевидна форма.

— Има други ангажименти — отвърна той след миг.

Тиболд реши, че това сигурно е шега, и се засмя.

— Донесе ли ги? — попита мъжът.

Говореше бавно и с лек акцент. Тиболд се опита да го определи. Имаше приятели от Обслужване, които непрекъснато разговаряха с чужденци и можеха да определят всеки акцент само от една дума. Но работата на Тиболд не беше свързана с чужденци и след малко той се отказа.

— Ето ги. — Той бръкна в джоба на блейзъра си, извади пластмасовите карти и ги разпери като ветрило. — Любимите ти аромати — лимон, грозде, джинджифилова бира и новата дива череша.

Мъжът се намръщи и му направи знак да ги скрие. Тиболд ги свали под прозореца.

— За още малко пари можех да ти намеря и спецификациите за онази аудиотрансформираща технология, от която се интересуваш. Сега нямаше да се блъскаш сам. За кой парк каза, че работиш? „Райският остров“ или „Фантастичен свят“?

— Не съм казал — отвърна мъжът и посочи пропуските. — Проверени ли са?

Тиболд гордо кимна.

— Лично аз ги препрограмирах. — Той започна да ги изброява. — Този дава достъп до всички зони за посетители, този до Поддръжка, а този до Центъра. — Пръстът му се вдигна над последния пропуск, оцветен в бледорозово. — А този е истинско съкровище. Всички охранявани зони до ниво 3. — Той отдръпна ръката си и на лицето му се изписа безпокойство. — Слушай, ако те хванат, не ме издавай. Аз нямам нищо общо с това, ясно?

Мъжът кимна.

Тиболд се усмихна, после бръкна в джоба си и измъкна шепа значки със славейчета.

— Така. Ето ти значките. Те не са персонални, не могат да бъдат проследени. Просто си закачи една и си готов.

— Всичко друго наред ли е?

— Днес вече всичко е включено. Не мога да го променя сега, дори от това да зависи животът ми. — Тиболд облиза устни. — Сега мога ли да си получа парите?