Аяцуджи Юкито - Убийства в Декагона

Въпреки годините стълбата беше стабилна. Ако човек внимаваше, нямаше дори да скръцне. Елъри вървеше напред и понеже не искаше да допусне същата глупава грешка като онзи ден, слизаше надолу бавно и предпазливо.

След не повече от десет стъпала младежите се озоваха в широка стая с нисък таван. Помещението започваше точно под нивото на кухнята и се разпростираше към централния салон. Подът и стените бяха бетонни. Нямаше никакви мебели. Таванът се издигаше с няколко сантиметра над главата на Елъри и бе осеян с малки дупки, от които се процеждаха тънки снопчета светлина.

— Идва от лампата горе — прошепна Елъри. — В момента се намираме под салона. Всичко, което сме говорили, би могло ясно да се чуе от тук.

— Значи Сейджи наистина е бил в къщата?

— Да. Сигурно ни е подслушвал през цялото време. Обзалагам се, че има път, който извежда вън от тази стая.

Елъри освети заобикалящите ги стени. Бяха мръсни, сиви и покрити с черни петна. Тук-там се виждаха пукнатини и следи от замазване.

— Ето — каза той, като спря да движи фенерчето и лъчът освети стара дървена врата в дъното на помещението.

Двамата се приближиха. Елъри протегна ръка и докосна ръждивата дръжка. Ван попита сподавено:

— Накъде води?

— И аз това се питам.

Завъртя дръжката и вратата изскърца. Младежът затаи дъх и натисна по-силно. Вратата се отвори.

Изведнъж и двамата простенаха и стиснаха носовете си.

— Божичко…

— Каква е тази ужасна воня?

Тъмнината беше наситена с отвратителна миризма, толкова непоносима, че веднага им се повдигна. Начаса осъзнаха откъде може да идва и потръпнаха.

Миришеше на разложена плът.

Ръката на Елъри се разтрепери, но той здраво стисна фенерчето и насочи лъча към пространството зад вратата. Мракът беше непрогледен. Както и предполагаха, осветиха изход от къщата.

Елъри наведе лъча, който се плъзна по мръсния бетонен под и попадна на…

— Господи!

— О, не!

Бяха открили източника на ужасната миризма — купчина плът с цвят на повръщано с неразгадаема първоначална форма, от която се подаваха жълтеникави кости. Две черни, празни очни ябълки се взираха в тях.

Без съмнение беше полуразложен човешки труп.

10.

Минаваше полунощ.

Десетоъгълният салон беше празен. Лампата не светеше и помещението се бе предало на нощта. Далечният плисък на вълните свиреше мелодия от друго измерение. Звездите надничаха през десетоъгълния прозорец, зинал в тъмнината като отворена паст.

Изведнъж от вътрешността на сградата се разнесе острата въздишка на живо същество. Тя премина във вопъл, а вопълът— във вик, който изпълни цялото пространство.

Декагонът лумна в пламъци.

Червена светлина обви бялата сграда. Димът се устреми към небето на плътни черни облаци, подгонени от гигантски яростни пламъци, които се опитваха да ги погълнат.

Отблясъците на пожара можеха да се видят чак от град С. на другия край на морето.

ШЕСТИ ДЕН

1.

Събуди го острият звън на телефона. С мъка успя да отвори натежалите си от съня клепачи и погледна часовника до възглавницата. Беше осем сутринта. Морису Кийоичи бавно се надигна и протегна ръка към слушалката.

— Ало, тук е Морису. Да… Какво? Я повтори! Декагонът на Цуноджима е в пламъци? Сигурен ли си?

Младежът отметна одеялото, стисна по-силно слушалката и продължи с въпросите;

— Какво става с хората там? О…

Изведнъж силите го напуснаха и той наведе глава

— Да… И аз ще… да, добре. Ясно. Ще бъда там. Благодаря.

Остави слушалката и се пресегна за цигарите. Сънят напълно си бе отишъл. Запали цигарата, пое дълбоко дима и се опита да запази спокойствие.

Изпуши цигарата, запали нова и чак тогава вдигна повторно телефонната слушалка.

— Добро утро, Каваминами. Морису е.

— О, здрасти. Защо си станал толкова рано? — попита Каваминами от другия край на линията все още със затворени очи.

— Имам лоши новини — каза Морису. — Декагонът е изгорял.

— Какво?

— Казаха ми, че всички са мъртви.

— Невъзможно! Как… Нали не е тъпа шега, Морису? Първи април е утре.

— Щеше ми се да е шега. Току-що ми се обадиха и ми го съобщиха.

— Но…

— Тръгвам към град С. Нали ще дойдеш? Можеш ли да се свържеш с господин Шимада?

— Да.

— Тогава ще ви видя направо там. Предлагам всички, замесени в случая, да се съберат в къщата за лодки до пристанището. Ясно?

— Ясно. Ще се обадя на Шимада и ще го доведа.

— Добре. Ще ви чакам там.