Аяцуджи Юкито: Убийства в Декагона

Морето нощем. Време на покой.

Глухата песен на вълните, издигнали се от безкрайния мрак и затихнали отново.

Той седеше на студения бетон на вълнолома и се взираше в черната бездна. Тялото му губеше очертания сред парата на ледения му дъх.

Месеци наред страдаше ужасно. От седмици обмисляше нещата. С дни само това се въртеше в ума му. Сега съзнанието му бе съсредоточено върху една — едничка ясно формулирана цел. Беше планирал всичко. Подготовката беше към края си. Вече трябваше търпеливо да чака да паднат в капана.

Знаеше, че кроежът му далеч не е съвършен. По-правилно беше да го нарече калпав, но нямаше намерение да изпипва всеки детайл. Колкото и да се старае, човекът си остава човек, не може да се превърне в бог.

Лесно бе да си представи, че е всевишен, но знаеше, че дори и най-надарените хора не са способни да достигнат божествено съвършенство. Умее ли някой да предрече бъдещето, когато то се формира от човешката психология и поведение, и, разбира се, от късмета?

Дори да си представеше света като шахматна дъска, а хората — като фигури върху нея, пак не можеше да предвиди докрай какво предстои. И най-добре обмисленият и изпипан до последната подробност план е застрашен да зацикли някъде и някога. Реалността изобилства от непредвидими обстоятелства и случайни хрумвания, които провалят и най-умело разработената схема. Съвършеният план не бива да ограничава действията на създателя си, трябва да притежава гъвкавост, която да му позволи да се адаптира към менящите се условия — това беше заключението, до което достигна през изминалите дни.

Нямаше да позволи планът да ограничава действията му. Ето защо не прецизира всяка своя стъпка, а само начерта рамката. Тя му даваше свободата да направи най-добрия избор в зависимост от конкретния момент и обстановка. Дали щеше да успее да приведе плана си в действие, зависеше единствено от собствения му интелект, съобразителността му и най-вече от късмета.

Знам, че човек никога не може да се превърне в бог. В известен смисъл обаче беше напът да поеме тази роля.

Присъда. Да, щеше да произнесе присъда и да си отмъсти. На всички тях.

Присъда без съд.

Беше абсолютно наясно, че не е божество и че бог никога няма да му прости онова, което възнамеряваше да извърши. Хората щяха да обявят действията му за престъпление и ако го разкриеха, щеше да бъде съден съгласно закона.

Но здравият разум вече не можеше да контролира емоциите му. Емоции? Не, не беше толкова просто. В никакъв случай. Не ставаше дума само за едно чувство, макар и силно, а за зов на сърцето. Последната му връзка със света, причината да продължава да живее.

Морето нощем. Време на покой.

Нито блясъкът на звездите, нито светлината на корабите в далечината можеха да разпръснат мрака, в който се взираше сега. Още веднъж повтори плана в главата си. Приготовленията бяха към своя край. Съвсем скоро греховните му жертви щяха да паднат в капана. Капан с десет равни страни и десет вътрешни ъгъла.

Щяха да пристигнат нищо неподозиращи, да влязат в десетоъгълната клопка без капчица колебание или страх и да получат своето наказание.

Естествено, наказанието беше смърт. Очевидната присъда за всички тях. Не ставаше дума просто за гибелта им. Щеше да бъде много по-лесно и сигурно, ако ги унищожеше наведнъж, ала нямаше да тръгне по този път.

Трябваше да ги убие един по един, в определен ред — точно както в онази книга от известната английска писателка. Искаше да ги накара да преживеят болката, страданието, съмнението и страха от смъртта.

Може би не беше психически стабилен. С готовност си го признаваше.

— Знам, че колкото и да се опитвам да намеря оправдание, онова, което ще извърша, не е нормално.

Бавно поклати глава по посока на развълнуваното, черно като нощ море. Дълбоко заровената му в джоба ръка напипа нещо твърдо. Той го стисна, извади го и го вдигна към очите си.

Малка прозрачна бутилка от зелено стъкло. Вътре беше запечатал всичко, което успя да събере от измъченото си сърце. Онова, което хората наричат „съвест“. Няколко сгънати листове хартия с клеймо. На тях със ситни букви бе написал плана, който щеше да приведе в действие. Бутилката нямаше адрес. Представляваше неговото признание.

— Знам, че човек не бива да дръзва да се мери с бог.

Именно защото го разбираше, не желаеше да остави последната присъда да бъде произнесена от човек. Нямаше значение къде щеше да приключи пътя си тази бутилка. Искаше не друг, а морето — източник на живот — да отговори на въпроса му.