Аяцуджи Юкито: Убийства в Декагона

Стените на помещението бяха бели. Подът бе покрит с големи сини плочки и за разлика от типичния японски дом, тук можеше да се ходи с обувки. Покривът се издигаше диагонално спрямо десетте стени, в центъра му имаше диагонално разположен десетоъгълен прозорец и преди да падне върху бялата диагонална маса, светлината целуваше голите тавански греди. Около масата бяха наредени столове от бяло дърво, покрити със синя тапицерия. Това бяха единствените мебели в стаята, с изключение на кръглата лампа, увиснала от гредите като махало.

В къщата нямаше електричество. Единственият източник на светлина беше небето, ето защо дори и през деня в салона цареше странна загадъчна атмосфера на полуздрач.

По се преоблече в избелели дънки и светлосиня риза и след малко излезе от стаята си.

— Много си бърз. Чакай, ще направя кафе.

Ван влезе в кухнята, стиснал наполовина изпушената цигара между пръстите си. Той беше студент трета година в Техническия университет, с една година по-млад от По, който караше четвърта година в медицинския факултет.

— Благодаря. Сигурно е било трудно да домъкнеш дотук всички одеяла и чаршафи.

— Нищо подобно. Помогнаха ми няколко души.

Агата също влезе в салона. Дългата ѝ коса беше набързо увита в шал.

— Стаите са чудесни, Ван. Очаквах нещата да са много по-зле. Кафе ли? Дай, аз ще го направя.

Младата жена пристъпи в кухнята, огледа плотовете и видя стъклен буркан с черен етикет.

— Разтворимо кафе?

Взе буркана, изсумтя недоволно и го разклати.

— Не се цупи — отвърна Ван. — Не си в първокласен хотел, а на пуст остров.

Агата присви розовите си устни.

— А къде е храната?

— В хладилника, но не можем да го използваме, защото електричеството и телефонните линии са прекъснати след пожара. Надявам се да издържи.

— Дано. Има ли поне вода?

— Да. Тръбопроводът вече работи. Свързах и контейнера с газ, който донесох с бойлера, така че ще имате и топла вода. Може дори да използвате банята, макар че не ви го препоръчвам.

— Браво на теб. Хм, виждам че са останали някакви кухненски съдове и прибори. Или си донесъл и тях?

— Не, бяха си тук. Има и три кухненски ножа, но дъската за рязане е плесенясала.

Орци свенливо се присъедини към тях.

— Орци, ела да помогнеш. За наш късмет има доста останали вещи, но ще трябва да измием всичко.

Агата сви рамене, свали черното си кожено яке и се обърна към Ван и По, които надничаха иззад Орци.

— Ако нямате намерение да помагате, по-добре изчезвайте навън. Разгледайте острова или правете нещо друго. Няма да получите кафе, преди да приключим с приготовленията.

Агата постави ръка на устните си и се втренчи в мъжете. Ван погледна По и криво ѝ се усмихна. Двамата тръгнаха към салона и момичето се провикна след тях;

— И не забравяйте табелките. Не ми се ще да нахлуете в стаите ни и да ни сварите по гащи.

През това време Елъри и Льору също излязоха от стаите си.

— О, разбирам. Кралицата ви натири — засмя се Елъри и подпря с пръст брадичката си. — Ами тогава нека се подчиним на заповедите на Нейно величество и да се разходим из острова.

— Така ще е най-добре. Къде е Кар? Още ли е в стаята си?

— Излязъл е сам — каза Льору и погледна към входната врата,

— Толкова бързо?

— Обича да ни изненадва — отвърна Елъри и саркастично се усмихна.

На север от Декагона се виждаше низ от високи борове. Насред редицата имаше просека, а клоните на черните дървета от двете ѝ страни бяха оформили нещо като арка, под която четиримата минаха, за да стигнат до руините на Синята къща.

От сградата бяха останали само основите и няколко каменни блока. Запустялата градина бе покрита с дебел слой черна пепел. Обгорелите и оголени от пожара стволове наоколо представляваха потискаща гледка.

— Напълно е унищожена. Пламъците трябва да са били огромни.

Елъри въздъхна, загледан в мъртвия пейзаж.

— Наистина е опустошено.

— Ван, и ти ли идваш за първи път?

Ван кимна.

— Чичо ми е разказвал за острова, но едва днес го виждам с очите си. Сутринта трябваше да пренасям багажа, а като прибавим и температурата, реших, че не е добра идея да обикалям наоколо сам.

— Мъдро решение. Но тук няма нищо, освен пепел и тухли.

— Ако имаше и един труп, щастието ти щеше да е пълно, нали, Елъри? — ухили се Льору.

— Я стига. Мъртъвците не са ли повече по твоята част?

Между боровете се виеше тясна пътека, която водеше на запад, право към скалите. От другата страна на лазурното море трептеше черната сянка на нос Ж.