Аяцуджи Юкито: Убийства в Декагона

— Разправят, че ако човек мине от тук в дъждовен ден, ще види бяла фигура, изправена върху скалата. Призракът на Накамура се опитва да примами рибарите на сушата, маха им с ръка и ги кани да се приближат. Говорят и други неща. Нощем в пристройката се виждала светлина, а от изгорялото имение се носели тънки струйки дим. Веднъж една лодка минала наблизо и потънала заедно с рибаря.

— Недей така, човече — засмя се Елъри. — Няма смисъл да ни плашиш с подобни истории. Само разгаряш любопитството ни още повече.

Единственият човек сред шестимата, който изглеждаше стреснат, макар и мъничко, беше Орци, все още седнала на дървения сандък. Агата не се чувстваше притеснена — напротив, очите ѝ блестяха развълнувано:

— Страхотно!

Тя се обърна назад към сина на рибаря — все още дете, който държеше руля, и попита.

— Хей, истина ли е всичко това?

— Само лъжи — отвърна той. Стрелна я с поглед, но мигом извърна лице, сякаш нещо ярко изгори очите му. После допълни троснато: — Чувал съм какво ли не, но никога не съм виждал призрак.

— Нито веднъж? — разочарова се Агата, ала веднага се усмихна палаво. — Няма да се изненадам, ако из тази пустош наистина се появи призрак. Все пак е мястото, на което се е случило онова.

Беше единайсет часа сутринта, а денят — 25 март 1986 година, сряда.

2.

Заливът беше разположен на западния бряг на острова. От двете му страни се издигаха стръмни скали. Една особено страховита, гола и висока почти двайсет метра, започваше от дясната част на залива и продължаваше към южния бряг. На изток, където течението беше много силно, каменистата стена достигаше петдесет метра. Брегът пред тях беше стръмен. Там се издигаше друга маса скали, но под нея се виждаха тесни каменни стъпала, които тръгваха от брега, покрит с остри камъни, и зигзагообразно се виеха нагоре. Тук-там се подаваха тъмнозелени храсти, вкопчили корени в безплодната земя.

Лодката бавно навлезе в тесния залив. Тук вълните не бяха така свирепи, колкото в открито море. Цветът на водата също беше различен — наситено тъмнозелен. Вляво от тях имаше дървен кей, а малко по-навътре се виждаше полуразрушена паянтова барака за лодки.

— Наистина ли не искате да мина да ви проверя по някое време? — попита рибарят, докато шестимата слизаха един по един на кея, чиито дъски зловещо проскърцваха при всяка тяхна стъпка. — Мисля, че телефоните ви няма да работят лук.

— Всичко е наред, приятелю.

Елъри сложи ръка на рамото на По, който пушеше, седнал на голямата си раница, и добави:

— Имаме си всичко, дори и стажант — лекар.

Брадатият По беше студент четвърта година в медицинския факултет.

— Точно така, Елъри — извиси глас Агата. — Не се случва всеки ден да посетим безлюден остров и ако някой идва да ни проверява, без съмнение ще развали магията.

— Много сте смела, госпожице — ухили се рибарят, оголвайки белите си зъби в широка усмивка. После отвърза въжето от кола на кея. — Тогава ще дойда да ви взема следващата седмица във вторник, десет сутринта. Довиждане и се пазете.

— Благодаря, ще се пазим. Особено от призраци.

Младежите достигнаха последното стъпало на каменното стълбище и хоризонтът пред тях внезапно се разшири. Появи се поляна с избуяла трева, очевидно предната градина на малка постройка с бели стени и син покрив, която сякаш очакваше студентите. Навярно се влизаше през двойната синя врата пред тях, до която водеха няколко стъпала.

— Значи това е Декагонът.

Елъри първи се обади, но дългото изкачване го бе оставило без дъх. Младежът пусна бежовата си пътна чанта на земята и се загледа в небето.

— Какво ще кажеш, Агата?

— Изненадващо приятно местенце.

Тя притисна кърпичката до нежната кожа на челото си, което блестеше от пот.

— Аз… мисля…

Това беше Льору, също изгубил дъх. Ръцете му бяха пълни с багаж, включително и този на Агата.

— Очаквах… как да кажа… нещо по-зловещо.

— Човек невинаги получава каквото иска. Хайде да влезем. Ван трябваше да е тук, но не го виждам — зачуди се Елъри.

Най-после успя да навакса с дишането и вдигна чантата си. В същия момент сините капаци на прозореца непосредствено до входната врата се отвориха и отвътре подаде глава млад мъж.

— Здравейте, добре дошли.

Това беше Ван Дайн, седмият член на малката група, която в продължение на една седмица щеше да живее и спи в Декагона на пустия остров. Естествено, името му беше псевдоним, зает от бащата на великия детектив Фило Ванс, С. С. ван Дайн.