Аяцуджи Юкито - Убийства в Декагона

След миг на мълчалива молитва двамата напуснаха стаята.

— Още една бомба със закъснител. По дяволите!

Гласът на Елъри трепереше от гняв, докато тъпчеше изгорялата цигара на По, паднала на пода.

— Една от цигарите на По е била напоена с цианкалий. Убиецът се е промъкнал в стаята му и я е инжектирал със спринцовка.

— Кой, Накамура Сейджи ли?

— Кой друг?

— Значи и ние сме в опасност — промълви Ван и се свлече на близкия стол.

Елъри отиде до масата и запали лампата. На примигващата ѝ светлина по стените затанцуваха мистериозни сенки,

— Накамура Сейджи… — замърмори Елъри, втренчен в пламъка. — Ван, Накамура Сейджи е бил собственик на тази къща, живял е тук. Естествено е да познава географията на острова и архитектурата на сградите. Мога да се обзаложа, че има и резервни ключове от стаите.

— Резервни ключове?

— Или шперц. Взел ги е със себе си, когато е изгорил Синята къща, и се е скрил някъде. Може да влиза и да излиза когато си поиска. Не е било трудно да отрови червилото на Агата, да убие Орци и да напои една от цигарите на По. Внимавал е да се крие от погледите ни и се е движел из къщата като сянка. Ние сме глупавите мухи, паднали в капана на Декагона.

— Чел съм някъде, че е бил архитект.

— Аз също. Вероятно сам е конструирал това място. Със сигурност го е построил. Може би… чакай малко!

Елъри трескаво огледа салона.

— Какво има?

— Мислех си за чашата, с която е отровил Кар.

— Онази с единайсетте ъгъла?

— Вече знаем, че не е използвал специален знак, но помниш ли какъв въпрос зададе ти тогава? Попита защо чашата е тук.

— Да, така е.

— Аз отговорих, че вероятно е шега от страна на Сейджи, но добавих, че може да има и друго предназначение. Да скрие предмет с единайсет ъгъла в къща от десетоъгълници. Не ти ли навява някаква мисъл?

— Нещо с единайсет ъгъла в Декагона? Ако това е алюзия. — прошепна Ван и очите му изведнъж се разшириха от изненада. — Това може да означава, че тук има единайсет стаи.

— Точно така — кимна мрачно Елъри. — Помислих си сьщото. Освен централния салон, сградата съдържа десет трапецовидни стаи. Тоалетната, банята и умивалнята се броят за едно помещение. Кухнята, коридорът към външната врата и седемте спални за гости — ето ти още девет. Ако зад тези десет стаи се крие друга…

— Искаш да кажеш, че Сейджи не ни наблюдава от прозореца на кухнята, а от тайна стая?

— Точно така.

— Но къде може да е тя?

— Предвид плана на сградата, мисля, че няма къде другаде да е, освен под земята. Даже подозирам — по устните на Елъри се разля усмивка, — че чашата с единайсетте ъгъла е ключ към нея.

Намериха чашите в склада под мивката, затова се насочиха натам. В самия склад не откриха нищо особено. Част от пода — квадрат с около осемдесетсантиметрови стени — лесно можеше да се повдигне с една ръка. Дупката отдолу беше дълбока към половин метър. Дъното и стените бяха облицовани с бели дъски. Вътре нямаше нищо.

— Това е, Ван — посочи Елъри.

— Мислех си, че ако наистина съществува тайна стая, трябва да е в кухнята при чашата. И ето че излезе точно така!

Насочиха фенерче към кухината. Осветиха малък отвор, широк само няколко сантиметра — почти незабележим, ако специално не търсиш нещо подобно. Около него имаше жлеб.

— Ван, подай ми чашата.

— Ами кафето в нея?

— Това тук е по-важно. Просто го излей.

Елъри пое празната чаша от Ван и коленичи на пода. Протегна дясната си ръка и пусна чашата в дупката.

— Напълно съвпада.

Единайсетте ъгъла на канала и основата на чашата си паснаха идеално.

— Ще завъртя ключа.

Както бе очаквал, отворът се плъзна по посока на жлеба. След известно време младежът усети как нещо се намества на съответното място.

— Добре. Отварям го.

Елъри внимателно извади чашата от формата. Докато го правеше, цялото дъно на дупката започна безшумно да се накланя надолу.

— Страхотна измишльотина! — ахна Елъри. — Има механизъм със зъбни колела или нещо подобно, което позволява да се движи толкова тихо.

Не след дълго се появи и стълба, която водеше към вътрешността на тайната подземна стая.

— Да влезем, Ван.

— Налага ли се? — обади се плахо Ван. — Ами ако е долу и ни чака?

— Не се безпокой. Слънцето току-що се скри. Сейджи сигурно още не е дошъл. Но и да е тук, ние сме двама срещу един. Няма как да ни надвие.

— Но…

— Ако те е страх, остани тук. Ще вляза сам.

— Ох, добре, чакай.

До носовете им достигна задушлив, зловонен дъх. Щом влязоха в тъмната дупка, двамата вече разчитаха единствено на светлината от фенерчето на Елъри.