Аяцуджи Юкито - Убийства в Декагона

— Което наистина го устройва.

— Хайде да повторим още веднъж какво е направил нашият убиец.

Елъри затвори тетрадката и я сложи настрана. Извади колодата от Сини карти сякаш от нищото, постави я на масата и започна да си играе с нея, без да спира с анализа си.

— Снощи е дошъл тук от Котешкия остров. Наблюдавал ни е, търсил е възможност да извърши поредното убийство, но не е открил такава и рано сутринта се е върнал на каменистия бряг. Предполагам, че по онова време все още е валяло. Ето защо не открихме следи от стъпките му от входа на изгорялата къща към стъпалата. Докато е подготвял отпътуването си от брега, дъждът е спрял. Направените след това стъпки са останали непокътнати. В този момент се появява Льору, макар че нямам представа какво е правил там по това време. Видял е лодката и убиеца. В паниката си убиецът е грабнал един от камъните по земята, хукнал е след Льору и му е затворил устата завинаги. Изплашил се е, че някой може да е чул виковете на жертвата му, затова е преместил лодката към залива. Изчакал е да види дали някой ще се събуди, после се е промъкнал в Декагона и е сложил табелката. В общи линии е това.

Пръстът на По не се отделяше слепоочието. Младежът се подпря с другата си ръка върху масата и нервно попита:

— Но кой е този убиец, дето се крие на Котешкия остров?

— Накамура Сейджи, разбира се — заяви Елъри без грам колебание. — Повтарям ви го от самото начало. Естествено, се шегувах, когато казах, че ти си най-вероятния заподозрян.

— Да приемем, че Накамура Сейджи е жив не защото го вярвам, а просто за да продължим разговора. Не знам за вас, но аз не виждам какъв мотив би имал този човек, за да иска да ни убие. За нищо не се сещам. Или искаш да кажеш, че е луд?

— Мотив ли? Естествено, че има мотив. И то доста силен.

— Какви ги говориш? — извикаха в един глас Ван и По.

Ръцете на Елъри сръчно събраха картите, които бе разтворил като ветрило на масата.

— Като говорим кой има мотив и кой няма, този на Накамура Сейджи е доста сериозен. Самият аз го осъзнах снощи, когато се прибрах в стаята си.

— Така ли?

— И какъв е мотивът му според теб?

— Накамура Чиори. Помните ли я?

В тъмния салон се възцари тежко мълчание. Чуваше се само далечният плисък на вълните. Дъждът бе намалял до безшумен ръмеж.

— Накамура Чиори. Имаш предвид…

Гласът на Ван изтъня.

— Да, нашата младша членка, която загина заради нехайното ни поведение през януари миналата година. Тази Накамура Чиори.

— Накамура… Сейджи. Накамура Чиори.

По произнесе имената, сякаш бяха магически.

— Не може да бъде.

— Може и е. Това е единствената причина, за която мога да се сетя. Накамура Чиори е дъщеря на Накамура Сейджи.

— Това ли било?

По се намръщи, извади нова цигара от кутията и я сложи в устата си. Ван затвори очи и подпря главата си с ръце. Елъри събра колодата, сложи я върху кутията ѝ и продължи:

— Накамура Сейджи е извършил убийствата на острова преди шест месеца. Изгорил е нечие тяло, за да го представи за своето — или изчезналия градинар, или някой друг с подобно на неговото телосложение и същата кръвна група. Той самият още е жив и иска да отмъсти за дъщеря си…

В този момент го прекъсна неестествен звук.

— Ооох! — изтръгна се от гърлото на По.

— Какво става?

— По?

Столът на По изскърца. Длъгнестото му тяло се претърколи напред и се строполи на земята.

— По!

Елъри и Ван се спуснаха към него. Опитаха се да го вдигнат, но той се преви от болка и ги избута. Сгърчи се и след малко всичко приключи. Последната конвулсия вдърви крайниците му и младежът падна по лице на пода. Това беше краят му.

Цигарата, която бе хвърлил само след едно дръпване, лежеше върху сините плочки на пода и от нея се издигаше тънка струйка дим. Елъри и Ван останаха вцепенени, загледани в сгърченото тяло. Последната жертва.

9.

Вече се смрачаваш?. Небето беше все така покрито със сиви облаци, но не изглеждаше, че ще вали. Вятърът престана да люлее дърветата, шумът от вълните също бе стихнал до тъжна, еднообразна мелодия.

Двамата оцелели пренесоха тялото на По в стаята му. На пода имаше пръснат пъзел, почти недокосван от последния път, когато Ван го бе видял. Милите вирнати муцунки на малките лисичета им се сториха ужасно тъжни.

Като внимаваха да не развалят пъзела, Елъри и Ван положиха длъгнестото тяло на леглото. Ван го покри с одеяло, а Елъри му затвори очите. От болезнено изкривената му уста се носеше дъх на горчиви бадеми.