Аяцуджи Юкито - Убийства в Декагона

— Обикновено твърдеше, че не ти пука, но винаги си бил атакуван от Кар.

— Да съм се ядосал на Кар! — изненада се Елъри. — И другите три убийства да са само за прикритие? Стига глупости, Беше дразнещо, но не съм се вбесявал чак толкова, че да мисля за убийство. Всъщност не ми пука особено какво мислят другите за мен. Трябва вече да сте го разбрали. Наистина ли си въобразявахте, че толкова силно съм мразел Кар?

— На теб не ти трябва кой знае какъв мотив. Все едно да се отървеш от досадна муха.

— Смятате, че съм толкова хладнокръвен?

— Думата „хладнокръвен" не разкрива основния нюанс, но на теб наистина ти липсва елементарна човещина, Елъри. Според мен си от онези хора. които могат да убият някого просто ей така, за разнообразие. Съгласен ли си с мен, Ван?

— Може би — кимна Ван с лишени от блясък очи.

За част от секундата по лицето на Елъри премина сянка на тревога, но той я прикри с кисела усмивка и сви рамене.

— Добре. Явно трябва да поработя над поведението си.

Тримата се умълчаха. Мрачната, почти зловеща атмосфера в салона скова умовете им и не ги пусна. Десетте бели стени около тях повече от всякога им заприличаха на затвор.

Дълго време останаха така, заслушани в шепота на вятъра между клоните на дърветата отвън. Скоро той бе последвай от нежно потрепване по покрива над главите им.

— Заваля — рече Елъри и погледна нагоре. Водните капки бързо започнаха да замъгляват стъклото на десетоъгълния прозорец.

Шумът от дъжда се засили, капките забиха по стъклото. Дъждът се развихри, сякаш искаше да изолира от останалия свят тримата мъже, и без това хванати в капана на острова.

Изведнъж Елъри измърмори нещо и се изправи, все още загледан в прозореца.

— Какво има? — погледна то подозрително По.

— Нищо… чакай…

Младежът избута стола си назад и хукна към изхода, преди да довърши изречението.

— Отпечатъците от стъпки!

7.

Навън вече валеше като из ведро. Дъждът, примесен с шума на вълните, огласяше целия остров със странна мелодия, която сякаш ги пренасяше в друго време и на друго място.

Елъри изтича навън, без да се тревожи, че ще се намокри до кости.

Не заобиколи арката от борове, а тръгна директно към останките на Синята къща и хукна между дърветата. Спря за момент и погледна зад себе си. Щом видя Ван и По да го следват, извика силно:

— Побързайте. Дъждът ще заличи отпечатъците.

Отново се затича. Спъна се няколко пъти в коренищата на дърветата, но все пак успя да стигне до градината на изгорялата къща и веднага разбра, че стъпките около мястото, където бяха открили Льору, все още могат да се различат.

По и Ван пристигнаха малко след него. Елъри посочи към отпечатъците и пророни, докато се опитваше да си поеме дъх:

— Трябва да запомните всяка извивка тук, сякаш животът ви зависи от това.

Тримата застанаха над следите и последваха с очи линиите по земята. Студеният дъжд шибаше в лицата им, но младежите отчаяно се опитваха да запаметят картината, преди капките да образуват локви и ручейчета, които щяха да я заличат.

Елъри отметна мокрите кичури коса от челото си и се обърна към другите двама:

— Да се връщаме, че иначе ще настинем.

Свалиха мокрите дрехи, облякоха сухи и отново се събраха около масата в салона.

— Ще дойдете ли малко по-близо? Важно е — настоя Елъри и отвори тетрадката, която бе донесъл от стаята си заедно с една химикалка. По и Ван се поколебаха, но станаха от столовете и се наредиха до него.

— Хайде да се опитаме да ги нарисуваме, докато картината е все още прясна в главите ни.

Елъри начерта дълъг правоъгълник, който зае цялата страница.

— Това е земята около Синята къща.

В горната половина на правоъгълника описа друг правоъгълник.

— Това са останките от къщата — купчините с тухли. А това е стълбата, която води до камъните под скалите.

Той отбеляза мястото в центъра на лявата част на големия правоъгълник.

— Декагонът е долу вдясно. Линията под него е редицата с дървета. Льору лежеше в градината отпред, горе — долу в тази точка.

Елъри нарисува човешка фигура вдясно и под центъра на правоъгълника, която представляваше трупа на Льору. После погледна към другите двама.

— Сега стъпките. Къде бяха те?

— Първо, имаше поредица от следи от входа през арката от борове към стълбището към камъните — отвърна По, почесвайки неспокойно брадата си.

— После три диагонални линии от отпечатъци, които вървят от входа до тялото на Льору и обратно.