Аяцуджи Юкито - Убийства в Декагона

Прозорецът се намираше на нивото на гърдите на Ван, а той беше средно висок. По, най-високият от тях, се качи на счупения стол и се промъкна в стаята изненадващо чевръсто за човек с неговата фигура. Елъри влезе след него. Ван застана под прозореца и притисна корема си с две ръце.

Но Льору не беше в стаята си.

Беше излязъл и не се бе върнал.

Въздухът беше влажен и лепкав. Сигурно през нощта бе валяло. Тревата под краката им беше мокра и мека.

По и Елъри отново излязоха през прозореца. Тежкото дишане повдигаше раменете им.

— Хайде да се разделим и да го потърсим. Страхувам се обаче, че може вече да не е жив — каза Елъри. Приклекна на коляно и оправи превръзката на крака си.

— Глезенът ти… — започна По и погледна дясната си ръка. Беше я порязал на парче стъкло, докато разбиваше прозореца.

— Нищо ми няма. Мога и да тичам, ако трябва.

Елъри се изправи и премести очи към Ван. Младежът бе седнал в тревата и се тресеше от ужас. Елъри се разпореди със спокоен глас.

— По, ти тръгни към залива. Аз ще претърся Синята къща и околностите.

Ван изчака По и Елъри да тръгнат, стана и се повлече към Декагона. Киселият вкус на повърнатото все още изпълваше устата му. Нуждата да изпразни стомаха си се бе изпарила, но нещо продължаваше да стяга гърдите му.

Небето сивееше като олово. Нямаше вятър, не беше и студено, ала въпреки пуловера Ван продължаваше да трепери. Уморените му крака най-после го доведоха до входа. Седна на мокрите от нощния дъжд стъпала, прегърна коленете си и се преви на две. Пое няколко дълбоки глътки въздух и обръчът около гърдите му най-после го отпусна, но тялото му продължаваше да потръпва конвулсивно. Младежът обърна очи към потискащата гледка на тъмните борове и в същото време чу:

— Ван! По!

Гласът на Елъри идваше отдалече, някъде отдясно, по посока на изгорялата Синя къща.

Ван се изправи и въпреки че краката му не искаха да го слушат, успя да се затича. Видя По да спринтира от залива към къщата. Двамата се срещнаха на края на редицата борове около пепелището.

— По, Ван, насам!

Двамата минаха под арката от дървета и зърнаха Елъри в средата на предната градина, навлякъл жилетка върху пижамата си. Стоеше на място, което оставаше скрито от ъгъла на Декагона, и им махаше с ръка. Двамата изтичаха при него, но когато видяха какво лежи в краката му, застинаха на място.

— Мъртъв е — промълви Елъри и тъжно поклати глава.

Льору лежеше на земята, облечен с жълта риза, дънки и дънково яке с навити ръкави. Двете му ръце стърчаха напред, сякаш сочеше към Декагона. Половината му лице бе заровено в калта. Любимите му кръгли очила със златна рамка лежаха близо до протегнатата дясна ръка.

— Бил е пребит до смърт. Вероятно е ударен по главата с камък или тухла от руините — каза Елъри и посочи почернялото от кръв петно на тила на Льору.

От устата на Ван се изтръгна болезнен стон и той покри устните си с ръце. Стомахът му отново се надигна към гърлото.

— По, ще огледаш ли тялото? Знам, че ти е трудно, но те моля да го направиш.

— Разбира се.

По се наведе над трупа, внимателно повдигна покритата с кръв и кал глава на Льору и провери лицето му. Кръглите очи бяха широко отворени и в тях се четеше изненада. Връхчето на езика се показваше в ъгъла на устата. Можеше да е от страх или болка, но гримасата беше ужасно разкривена.

— Трупни петна — изрече сподавено По. — Но изчезват, когато ги натисна. Вкочаняване… хм, в доста напреднал стадий. Повлияно е и от външната температура, така че не мога да кажа с точност, но в общи линии от смъртта са минали между пет и шест часа. Това означава… — той погледна часовника си — че е бил убит между пет и шест сутринта.

— На разсъмване — прошепна Елъри.

— Хайде да го пренесем в Декагона. Не можем да го оставим тук — настоя По и сложи ръце на раменете на Льору. — Елъри, ще хванеш ли краката?

Елъри не отговори. Мълчеше дори когато По повтори въпроса си.

— Хей, Елъри.

Елъри най-после се обърна към По:

— Отпечатъци… — промълви той и посочи към земята.

Льору лежеше на десетина метра от редицата борови дървета в средата на градината на Синята къща по посока на Декагона. Земята тук, както и в целия район на пожара, беше абсолютно черна от пепелта, но нощният дъжд бе размекнал горния слой и на места се виждаха ясни отпечатъци от обувки.

— Както е да е. Остави.

Елъри се наведе и хвана краката на Льору.

— Да тръгваме. Тук е доста студено.