Аяцуджи Юкито - Убийства в Декагона

В обърканото му съзнание се появи квадрат. Четирите му ъгъла бяха черни, а центърът светеше в бяло като филмов екран. На него се виждаха в близък план всички приятели, с които бе дошъл на острова преди четири дни.

Елъри, По, Кар, Ван, Агата и Орци — седмината, в това число и той самият, се радваха на предстоящото приключение, всеки по свой си начин. Поне Льору се радваше. Пълна свобода на напълно необитаем остров и задоволяване на интереса към убийствата, случили се тук преди известно време. Неясна, но приятна тръпка на очакване. Дори и да имаха някакви проблеми, те само щяха да разнообразят ежедневието им и седмицата щеше да мине бързо — така поне си го представяше той. Но нещата не се развиха по този начин.

Къса рядка коса. Големи неспокойни очи под тънки, но дълги вежди. Червени бузи с лунички. Лицето ѝ изведнъж се поду и стана лилаво, потрепна, изкриви се и накрая се сгърчи. Тънката корда около врата ѝ се превърна в черна змия, която мърдаше и се виеше.

„Божичко, Орци, Орци, Орци…“

Льору сви юмруци и се удари по главата. „Не искам да си спомням нищо“.

Но сякаш по нечия чужда воля прожекционният апарат заработи отново. Екранът продължи да свети.

Сардоничен смях, извити ъгълчетата на нечия уста. Зле обръсната брадичка. Празни очи с бяло между ириса и долния клепач. Следващият беше Кар. Кокалестото му тяло се сгърчи от болка. Масата се разклати. Преобърнат стол. Ужасни конвулсии, повръщане, край.

— Защо? — прошепна Льору. — За какво е всичко това?

Елъри пропада в мрака на подземието. Гробовният глас на По. Пребледнелият Ван. Истерията на Агата.

Сред приятелите му имаше убиец. Или някой се криеше на острова?

Елъри бе предположил, че Накамура Сейджи може да е жив. Защо човек, когото никога не бяха срещали и чието лице дори не бяха зървали, ще иска да ги убие?

На екрана се появи тъмна сянка. Очертанията ѝ бяха размити и трептяха, сякаш се намираха под вода.

Накамура Сейджи — човекът, построил Декагона. Онзи, за когото всички мислеха, че е изгорял в Синята къща през септември миналата година. Ако все още беше жив, трябваше да стои зад убийствата.

„Накамура Сейджи… Накамура… Накамура…“

— Ах! — възкликна неволно Льору.

„Накамура?“

Черната сянка започна да добива форма Льору трескаво затърси връзка между спомена и замъгленото си, все още подвластно на съня съзнание. Сянката постепенно прие очертанията на дребно момиче с много светла кожа

„Не може да бъде!“

Сънуваше ли? Наистина ли Накамура Чиори бе дъщеря на Накамура Сейджи?

Льору отново заби юмрук в главата си.

Късна вечер в града. Шум и врява по улиците. Студен вятър. Барът, където се събраха на следновогодишно парти. Отразилата се в очилата ѝ светлина. Хрущенето на леда. Миризма на алкохол. Наздравици. Опиянение. Какофония. Лудост. И после… комедията се обърна в трагедия. Суматоха. Тревожен вой на сирени. Мигащи червени светлини.

— Не може да бъде! — извиси глас Льору, за да заглуши отвратителния шум в главата си, но той не преставаше, усилваше се все повече и повече, докато не прерасна в непоносим вой. Страхът и тревогата обляха цялото му тяло в пот. Въртящите се червени светлини — символ на всичко случило се — засвяткаха и запищяха, забиха игли в изтънелите му нерви.

Льору хвана главата си с две ръце. Не издържаше повече, искаше да извика с цяло гърло.

Изведнъж на екрана се появи нова сцена. Писъкът и светлините изчезнаха.

„Какво е това?“, запита се той, загледан в картината.

Какво е това? Къде е това? Морето. Чу шума на вълните. Съвсем близо. Миризмата на прилива. Къдрещата се водна повърхност. Разбиващите се в скалистия бряг вълни, отдръпването им и бялата ивица след тях. Това е… това е…

„Това се случи вчера.“

Льору захвърли одеялото. Страхът му бе изчезнат, сякаш тежките завеси, покриващи тази част от съзнанието му се вдигнаха догоре.

Вчера беше видял тази сцена.

Стояха на скалите близо до Синята къща и търсеха лодки в морето. Под скалите имаше каменисто място. С Елъри бяха слезли там преди два дни. Доколкото си спомняше, по същото време той…

Имаше чувството, че нещо държи съзнанието му в лапите си и не му позволява да мисли. Сякаш не беше напълно на себе си. „Опасно е да отида сам“, мина му през ума, но мисълта бързо потъна в мъглата на съзнанието му.

Льору стана от леглото.

Агата отвори вратата и предпазливо погледна навън.

Нямаше никого. Момчетата още не бяха станали.