Аяцуджи Юкито - Убийства в Декагона

С втренчени в младите листенца на глицинията очи лицето на Коджиро изглеждаше като маска. Нито едно мускулче не помръдваше.

— Станалото на Цуноджима е планирано от моя брат. Убийство и самоубийство — заяви накрая той.

— Самоубийство?

— Да. На 19 септември наистина получих колет от Накамура, както каза ти. Вътре намерих окървавената ѝ ръка, сложена в найлонова торбичка. Познах пръстена на безименния ѝ пръст. Веднага разбрах какво е станало. Обадих се в Синята къща. Брат ми веднага вдигна слушалката, сякаш ме бе чакал, и с глас, който не приличаше нито на смях, нито на плач, изрече: „Семейство Китамура и Йошикава също умряха. Като подарък за отвъдния свят, към който ще се отправим с Кадзуе…“. Беше полудял. Осъзнах го на мига. Не чу нищо от онова, което му казах, говореше как отношенията му с Кадзуе минавали на нов етап, бръщолевеше за блаженството на вечния мрак, как трябвало да се погрижа за подаръка, който ми е изпратил. После затвори телефона. Няма начин да е жив — повтори Коджиро. — Дори и да има веществени доказателства за това, убеден съм, че психологията няма да го допусне. Той не умря, защото уби снаха ми. Не, той разбра, че няма как повече да живее с нея в тази действителност, затова я взе със себе си.

— Но, Ко…

— Чуйте ме, Шимада и вие, Каваминами: Накамура Сейджи е мъртъв. Той се самоуби. През двата дни между убийството на жена му и собственото му самоубийство не е чакал да получа ръката ѝ, за да си отмъсти и да ме види как страдам. През тези два дни той е държал тялото на Кадзуе в ръцете, които приживе не можаха да се докоснат до нея.

Коджиро замълча. Докато се взираше в гърба му, Шимада си каза, че сега приятелят му изглежда по-дребен и някак остарял. Ко дълго време остана неподвижен, загледан в градината. Какво ли вижда в павилиона и глицинията, запита се Каваминами. Образът на мъртвата жена, която бе обичал? Лицето на убиеца ѝ, собствения си брат? Или чертите на дъщеря си, загинала в трагичен инцидент?

Казаното от Шимада се оказа истина: Коджиро беше баща на починалата Чиори. Значи човекът, който трябваше да мрази студентите, докарали я до това състояние…

— Искам да те попитам още нещо, Ко — наруши тишината Шимада. — Какво направи с ръката на Кадзуе? Къде е сега?

Коджиро не отговори.

— Ко, аз…

— Знам, искаш да разбереш какво точно се случи — прекъсна го Коджиро. — И ще ми кажеш, че няма да съобщиш в полицията. Знам и това, Шимада.

Той отново посочи към павилиона с глицинията.

— Ето там. Погребах ръката ѝ под това растение.

— Прав беше, Морису — Каваминами наля по още една чаша уиски с вода. — Може да е грубо спрямо Шимада, но наистина зададохме въпроси, които никога не бива да се изричат на глас. Не ми се струва редно.

Морису продължи да пуши мълчаливо.

— Господин Коджиро се кълне, че Накамура Сейджи не може да е жив и аз мисля, че е прав. Единственият проблем остана историята с писмата.

— Къде според вас се намира Йошикава Сейчи сега? — попита Морису, за да включи в разговора и Шимада.

— Шимада също се интересува от изчезването му, но понеже тялото му не е намерено, мисля, че е паднал в морето и вълните са го отнесли — отвърна Каваминами и погледна към Шимада, който се беше облегнал на стената с чаша в ръка и четеше книга, извадена от библиотечния шкаф. Дали бе чул какво си говореха?

— Както и да е — продължи зачервеният от изпития алкохол Каваминами. — Това е краят на играта на детективи. Може би ще разберем кой е написал писмата, когато компанията се върне от острова. Доколкото знам, ще си дойдат в сряда.

ПЕТИ ДЕН

1.

Струваше му се, че тази нощ кошмарите го спохождат един след друг. Не можеше да си спомни какво точно бе сънувал, но знаеше, че е крещял. Беше изритал одеялото и сега то лежеше на пода до леглото. Ризата му се бе намачкала от неспокойното му въртене. Снощи не намери сили да се съблече, преди да си легне. Целият беше плувнал в пот, но гърлото му бе пресъхнало. Напуканите устни го боляха.

Льору седна в леглото, уви ръце около тялото си и вяло поклати глава. Главоболието му бе преминало, но, за сметка на това, мозъкът му сякаш бе спрял да функционира. Цялото му съзнание плуваше в лека мъгла. Разстоянието между тялото и центровете, които го управляваха, като че ли се бе увеличило двойно. Реалността беше химера.

Процеждащата се между капаците на прозорците светлина го увери, че нощта отминава. Младежът повдигна одеялото с натежали ръце и го сложи в скута си.