Аяцуджи Юкито - Убийства в Декагона

Димът от цигарата проряза гърлото му. С натежало сърце отпи още една глътка от кафето си. Вече бяха минали трийсет минути, откакто седеше тук. Тъкмо се канеше да си тръгне, когато пред блока на Каваминами спря червена „Фамилия“. Морису разпозна силуета на излезлия от колата човек се изправи. Напусна кафенето и извика:

— Каваминами.

Каваминами му махна с ръка.

— Ти ли си? Мотоциклетът ми се видя познат, а знам, че никой от блока няма да си остави така возилото — погледна той към покритата с кал и прах „Ямаха“ ХТ250. — Дошъл си специално да ме видиш, а?

— Не, просто минавах от тук — отвърна Морису, потупа висящата от рамото си раница и посочи с брадичка качения на мотора триножник.

— Днес пак ходих до Кунидзаки. Сега се прибирам.

— Как върви картината ти?

— Мисля, че утре ще е последният ден. Искам да я видиш, когато я завърша.

— Здравей, Морису.

Шимада бе излязъл от колата и приятелски се усмихваше на Морису. Тонът на студента изведнъж стана официален.

— Добър вечер. Къде ходихте днес?

— Посетихме Ко. Направихме си разходка до Бепу. Знаете ли, с Конан се разбираме отлично. Имахме намерение да пийнем нещо в стаята му. Ще се присъедините ли към нас?

Морису и Шимада последваха Каваминами към жилището му. Младежът набързо прибра матрака, оставен да лежи на пода от сутринта, разпъна една сгъваема маса и приготви напитките.

— Ти ще пийнеш ли, Морису?

— Не, благодаря. C мотор съм.

Шимада бе отишъл директно при библиотечния шкаф и сега разглеждаше плътно наредените книги.

Загледан в Каваминами, който слагаше лед в чашите, Морису попита:

— Как върви случаят?

— Хм — измърмори Каваминами. — Вчера отидохме до град С., но успяхме само да зърнем Цуноджима отдалеч и да чуем няколко истории за призраци.

— За призраци ли?

— Обичайните приказки. Духът на Сейджи бродел из острова и други подобни.

— Ами днес? Не мисля, че цял ден сте се разхождали безцелно с колата.

По лицето на Каваминами премина сянка на неудобство и той стисна устни.

— Всъщност…

— Отишли сте да се срещнете с господин Коджиро, нали?

— Да. Извинявай, че пренебрегнахме предупреждението ти.

Каваминами спря с разбъркването на леда и се загледа в пода. Морису въздъхна и се наведе към него.

— И какъв е резултатът?

— Сега знаем много повече за случилото се на острова миналата година. Господин Коджиро ни сподели. Шимада, напитката ти е готова.

— Искате да кажете, че сте разкрили истината за убийствата? — изненада се Морису.

Каваминами кимна и отпи от уискито.

— И тя е?

— Убийството е било планирано и извършено от Сейджи — отвърна Каваминами и започна разказа си.

3.

— Посадих я в годината, когато се роди Чиори — рече Коджиро и потръпна.

— Глицинията ли? — озадачи се Шимада. — Защо? — попита, но после тихо допълни: — Разбирам.

Обърна се към Каваминами, който пък нищо не разбираше.

— Става дума за легендата за Генджи Моногатари [23] „Сказание за Генджи" е класическа творба, писана в началото ма XI в. от благородничката, писателка и поетеса Мурасаки Шикибу (978–1014/1025). В нея тя описва приключенията на Хикару/Генджи, или Шилинк Генджи, син на императора — бел. прев. .

— Генджи Моногатари ли?

— Да. Прав ли съм, Ко? — попита той приятеля си, който стоеше на верандата и се взираше в градината. — Хикару Генджи, който години наред бил отчаяно влюбен в съпругата на баща си, лейди Фуджицубо. Най-после успял да осъществи мечтите си само за една нощ. Тя обаче забременяла и се наложило двамата да лъжат и заблуждават съпруга ѝ и негов баща.

За Коджиро съпругата на брат му беше неговата лейди Фуджицубо.

Шимада стана от дивана и се приближи към Коджиро.

— Сейджи разбра ли за вас?

— Не, мисля, че само подозираше. Едната половина от него предполагаше, другата се опитваше да отхвърли подозрението — отговори Коджиро, все още загледан в градината. — Брат ми притежаваше множество таланти, но като човешко същество му липсваше нещо. Обичаше снаха ми дълбоко и силно, но любовта му беше… как да кажа… извратена, изразяваща се в желанието му да я пази само за себе си. Така го виждах аз. Мисля, че той също го разбираше. Знаеше, че не е добър съпруг за Кадзуе. Затова толкова се страхуваше и непрекъснато я подозираше. Опасявам се, че чувствата му към Чиори се приближаваха до страха, но част от него се опитваше да повярва, искаше да вярва, че тя е негова дъщеря. Именно тази част, която съхраняваше надеждата му във връзката c жена му, държеше разума му в релси цели двайсет години. После Чиори почина. Внезапната смърт на дъщеря му — така копнееше да е истина въпреки страха си — скъса единствената му връзка с душата на Кадзуе. Той отново потъна в море от подозрения. Страхуваше се, че съпругата му не го обича, че сърцето ѝ принадлежи на друг, че спи със собствения му брат. Вглъбяваше се, страдаше, измъчваше се и накрая рухна. Уби жена си със собствените си ръце.