Аяцуджи Юкито - Убийства в Декагона

Благодарение на таблетките на По спа като мъртва и се събуди преди малко. Не си спомняше да е имала кошмари, сънят ѝ беше дълъг и здравословен, предвид ужасната ситуация, в която се намираха.

Сега се чувстваше отпочинала. И спокойна.

„Трябва да благодаря на По.“

Грабна тоалетните си принадлежности и излезе на пръсти в салона. Предпазливо тръгна към банята, без да откъсва ръце от стената. Очите ѝ шареха из помещението, ушите ѝ бяха готови да уловят всеки шум. Като че ли наистина бе станала първа. Чуваше единствено неспокойния плисък на вълните.

Дори и на утринна светлина Декагонът изглеждаше страховит. Погледът на Агата се спря върху стените, покрити със странни сенки, но осветлението не ѝ позволяваше да ги огледа добре.

Влезе в банята и остави вратата полуотворена. Старателно претърси тоалетната и ваната, за да избегне каквито и да било изненади. После застана пред огледалото и в полутъмното помещение видя себе си, облечена в дълга бяла рокля.

Кръговете под очите ѝ вече не бяха толкова отчетливи, но откакто бе дошла на острова, бузите ѝ бяха хлътнали и кожата ѝ изглеждаше бледа. Като прибавим сухата ѝ, безжизнено увиснала коса, образът я изплаши и я накара да се замисли дали жената в огледалото наистина е тя.

Агата въздъхна дълбоко и започна да бърше косата си. Припомни си убийствата и собственото си неврастенично поведение и въздъхна още веднъж. Държеше винаги да е красива и да се държи достойно. Винаги, независимо какво се случва и къде се намира. Гордееше се, че е от този тип жени.

Но лицето в огледалото, чиято кожа току-що бе измила… То не беше красиво. Нямаше и намек за достойнство. Нищо, зад което да се скрие.

„Трябва да си сложа по-ярък грим“, помисли си тя и отвори тоалетната си чантичка. Необясними убийства при ненормални обстоятелства водеха до ненормални предположения. Гримът бе единствената ѝ утеха в тази ужасяващо изопачена реалност.

„Днес ще сложа червено вместо розово червило.“

Вече не я интересуваше как другите гледаха на нея. Вълнуваше се само какво ще види в огледалото.

2.

Ван се събуди от алармата на часовника.

„Десет часа? Трябва да ставам.“

Раменете му бяха схванати, ставите го боляха. Не бе успял да се наспи. Разтри с пръсти подпухналите си клепачи и усети, че му се повдига.

„Другите също ли спят?“

Седна в леглото и докато палеше цигара, се опита да чуе какво става навън. Димът достигна дробовете му и му се зави свят. Тялото и умът му бяха изтощени до смърт.

„Ще мога ли да се върна у дома жив и здрав?“

Загледа се безцелно в пространството. Събитията потекоха като река в съзнанието му. Трябваше да си признае, че се страхува. Ако можеше да си го позволи, щеше да избухне в сълзи като малко дете и да хукне към къщи. Вълната от страх го накара да потрепери. Угаси цигарата и се изправи.

Отиде в салона и забеляза, че една от вратите вляво е открехната. Изчисли, че е тази на банята, която се намираше точно преди кухнята.

„Някой вече е станал — помисли си той. — Но защо не чувам нищо? Сигурно са ходили до тоалетната през нощта и са забравили да затворят вратата.“

Ван приближи отдясно, заобикаляйки масата. От тук също не се виждаше нищо. Прокарваше лявата си ръка по облегалките на сините столове и продължаваше напред. Сърцето му биеше все по-силно. Пространството зад отворената врата вече беше в полезрението му. Още малко и щеше да види…

— Не! — извика сподавено, сякаш някой го душеше. Цялото му тяло се разтрепери и в същото време усети, че не може да помръдне.

Зад вратата на банята лежеше тяло, облечено в бяло. Деликатно лице. Рокля. Слаба безжизнено протегната напред ръка. Черна коса, разпиляна по пода. Агата. Мъртва

— А… а…

Ван вдигна ръка към устата си и стисна зъби. В гърлото му се бореха надигащ се вик и напън да повърне. Гласът отказа да му се подчини.

Младежът здраво стисна облегалката на стола, преви се на две и с треперещи крака тръгна към стаята на По.

Зверските удари по вратата събудиха По и той седна в леглото.

— Какво става?

Отне му няколко секунди да прогони съня от очите си, да стане и да хукне към вратата.

— Кой е? Какво става?

Отговор нямаше.

Ударите по вратата спряха и младежът дочу отчаяно хлипане. Отключи вратата и рязко натисна дръжката, но нещо я бе запречило.

— Ехо, кой е там?

Опря рамо във вратата и бутна с всички сили. Успя да я притвори и да се измъкне навън. Отпред седеше Ван. Стискаше устните си с две ръце и трепереше като лист.