Аяцуджи Юкито - Убийства в Декагона

— Не мога повече! — изхлипа най-после. Раменете ѝ хлътнаха и тя зарея поглед в пространството с невиждащи очи. След миг захлупи глава върху масата и се разрида.

— Моля ви, искам да си отида. Опитах се, но… искам да се прибера.

— Агата!

— Отивам си… у дома. Ще преплувам до вкъщи…

— Успокой се, Агата. Дишай дълбоко. — По положи голямата си ръка на гърба й и се опита да я успокои. — Никой не те обвинява в нищо. И никой не иска да те убие.

Агата не помръдна. Раменете ѝ се затресоха като на неутешимо дете. Постепенно думите ѝ „Отивам си вкъщи. Отивам си вкъщи“ заглъхнаха и се превърнаха в хлипане.

Изведнъж вдигна глава и изрече безизразно:

— Трябва да приготвя вечерята.

— Няма нужда. Някой друг ще се погрижи. По-добре да си починеш…

— Не — отблъсна тя ръката на По. — Аз не съм убиец.

5.

По време на вечерята никой не проговори. Знаеха, че ако отворят уста, неминуемо ще се върнат на темата за убийствата. Тишината ги спасяваше от ужасяващата реалност. Освен това всички се страхуваха, че може отново да провокират Агата, която все още беше в шок.

— Ние ще оправим тук. Иди да си легнеш — меко ѝ каза По.

Агата обикновено избягваше да пуши пред другите, но сега запали и се загледа в носещия се от цигарата дим.

— Ако не можеш да заспиш, имам таблетки за сън — продължи По. През безжизнения поглед на Агата премина сянка на предпазливост.

— Таблетки ли? Не!

— Спокойно. Обикновени сънотворни.

— Не, няма да взимам никакви таблетки.

— Добре. Тогава гледай внимателно.

По отвори окачената на облегалката на стола му кожена чанта и извади отвътре малка кутия с хапчета. Остави две от тях да паднат в отворената му длан, разчупи ги и даде на Агата по половинка от всяко.

— Ще взема тези две половинки пред очите ти. Тогава ще ми повярваш ли?

Агата се загледа в двете парченца в ръката си и кимна безгласно.

— Браво, добро момиче.

По брадатото лице на По се разля лека усмивка и той глътна половинките от своята ръка.

— Виждаш ли? Нищо ми няма. Сега ти изпий своите.

— Просто не мога да заспя. Не мога…

— Нормално е. Много си превъзбудена.

— Тази сутрин все още чувах стоновете на Кар в главата си. Вечерта най-после се унесох, но долових някакъв странен шум от съседната стая, тази на Кар.

— Разбирам. Сега вземи хапчетата, за да можеш вече да си починеш.

— Ще мога ли, По?

— Гарантирам ти. Ще заспиш за нула време.

Най-после Агата сложи таблетките в устата си, затвори очи и преглътна.

— Благодаря — погледна го тя с безжизнени очи.

— Лека нощ, Агата. Не забравяй да заключиш вратата и прозореца си.

— Да, благодаря ти още веднъж.

Агата изчезна в стаята си, а останалите четирима издадоха в синхрон звуци, напомнящи въздишки.

— Впечатляващо представяне, По. От теб ще стане добър лекар — усмихна се Елъри и направи жест с ръката, между чиито пръсти държеше цигара. — Колко изненадващо е да видим момиче като нашата Агата да се държи така. Нищо чудно утре някой от нас да се нуждае от грижите ти.

— Млъквай, Елъри. Прояви малко сериозност.

— Не искам да проявявам сериозност — вдигна рамене Елъри. — Ако стана сериозен, следващият с нервна криза ще се окажа аз. Нали не сте забравили, че днес едва не изгубих живота си?

— Ами ако убиецът действа самостоятелно?

— Ха! Не мисля, че сам човек може да се справи с цялата подготовка. Разбира се, не е изключено Агата да е в играта.

— Ако убиецът е тук, има еднакви шансове да бъде всеки от нас — обади се Ван и загриза ноктите си.

— Да… Всъщност защо се случва всичко това? — попита Льору, свали очилата си и стисна главата си с ръце.

— Хей, нали не искаш да ни докараш до истерия?

— Нямам толкова енергия, Елъри. Нека обаче се замислим: защо убиецът се захваща с тази лудост? Независимо дали е един от нас или Накамура Сейджи, какъв му е шибаният мотив?

Малките кръгли очички на Льору превърнаха лицето му в самото олицетворение на отчаянието.

— Мотив, а? — измърмори Елъри. — Да… все трябва да има някакъв мотив.

— Не вярвам в теорията, че Сейджи е убиецът — поклати глава Ван. — Той живее само във въображението на Елъри. Дори и да е истина, както каза Льору, какво го е подтикнало към тези убийства? Да не е някаква игра?

— Сейджи…

Всеки път, щом чуеше или произнесеше името на Накамура Сейджи, Льору усещаше някакво вътрешно напрежение. Чувството не го напускаше от вчера, когато Елъри сподели с него, че собственикът на острова може да е жив.