Аяцуджи Юкито - Убийства в Декагона

Елъри изцяло отмести капака, извади от джоба си фенера, който си беше подготвил, и нетърпеливо пристъпи към отвора.

— Внимавай, може да се срути — разтревожи се По.

— Знам, знам, ще…

Но не довърши изречението си. Внезапно политна напред, падна с писък и тъмната дупка сякаш го погълна.

— Елъри!

— Елъри?

— Елъри!

— Добре ли си, Елъри?

Четиримата извикаха едновременно. Ван скочи и понечи да го последва по стъпалата.

— Спри, Ван. Опасно е да влизаш така — намеси се решително По.

— Но…

— Аз ще сляза пръв.

По хвърли цигарата, прерови джоба на якето си и извади химикалка — фенерче. Сложи крак на първото стъпало и освети отвора.

— Елъри! — извика той, но не получи отговор.

Приведе дългото си тяло напред и взе още две стъпала. Изведнъж спря.

— Но това е… — възкликна младежът. — Тук има прокарана найлонова нишка. Елъри сигурно се е спънал в нея.

Тънката, но здрава нишка от рибарска корда се намираше приблизително на височината на коляното на възрастен човек и бе опъната между някакви тръби от двете страни на стълбата. Беше незабележима, освен ако нарочно не търсиш нещо подобно.

По внимателно прескочи кордата и забърза надолу. В тъмното пред него изникна жълт ореол. Сиянието идваше от фенерчето на Елъри.

— Елъри, добре ли си?

— Добре съм — отвърна Елъри, все още проснат върху циментовия под, ала в същия момент изохка и сграбчи десния си глезен.

— Май го изкълчих.

— Удари ли си главата?

— Не знам.

Ван и Льору дойдоха при тях.

— Помогнете ми — каза По и хвана ръката на Елъри.

— Чакай, По — възрази Елъри и дръпна ръката си. — Добре съм, нека първо огледаме това подземие.

Льору взе фенера от По и освети пространството.

Помещението беше широко около десет татами. Четирите стени, подът и таванът бяха бетонни и по тях се виждаха различни тръби. Отзад стоеше голяма машина, вероятно генератор, но освен нея нямаше нищо интересно. Няколко дървени греди и дъски, прашни бутилки и консервни кутии, кофа, парцали… Стаята беше пълна само с боклуци.

— Хайде, Елъри, сам виждаш, че тук няма нищо интересно.

— Как пък да няма… — измърмори Елъри. Успя да се изправи с помощта на По и Ван и последва с очи светлия лъч на фенерчето, вече напълно забравил за падането.

— Няма начин да не открием нещо. Льору, провери пода още веднъж.

Льору насочи светлината на фенерчето надолу.

— Я вижте!

Фенерчето освети арковидна част от помещението с радиус около два метра близо до стълбището, където стояха четиримата студенти. Мястото беше чисто, нямаше и помен от боклуците, които заемаха останалата част от стаята. Там не се забелязваше нито пепел, нито прах.

— Това вече е интересно. Като че ли специално е чистено.

Появилата се по бледото лице на Елъри усмивка изглеждаше някак неуместна.

— Някой е бил тук.

3.

— Май не си толкова зле — заключи По, докато се занимаваше с десния глезен на Елъри. — И, както виждам, главата ти е цяла. Един навехнат глезен, няколко синини и драскотини. Ще те превържем и утре ще си кукуряк. Имаш невероятен късмет. При такова падане можеше да се простиш с живота си.

— Трябва да съм избрал най-точния начин на падане в най-точния момент — засмя се Елъри, но веднага прехапа устни. — Иначе проявих голяма глупост. Бях невнимателен. Попаднах директно в капана му.

Петимата се бяха прибрали в Декагона. Елъри седеше на пода с опрян в стената гръб и прострени крака, а По превързваше глезена му. Останалите ги наблюдаваха прави — нервното напрежение не им позволяваше да седят спокойно на столовете си.

— Мисля, че трябва да заключим вратите отвътре. И не бива да излизаме навън, особено след залез — слънце.

— Просто не мога да повярвам — промълви Агата.

Теорията, че Накамура Сейджи може да е убиецът, която Елъри им изложи, след като се завърнаха от Синята къща, съвсем я обърка.

— Възможно ли е Накамура Сейджи наистина да е жив?

— Самото наличие на подземната стая е достатъчно доказателство. Поне няма съмнение, че доскоро някой е живял долу. Разбрал е, че ще открием жилището му и ще се опитаме да влезем, затова е обтегнал кордата на стълбите. Извадих късмет, иначе можеше да съм Третата жертва.

— Добре, приключихме с този крак — потупа го по глезена По и започна да прибира превързочните материали. — Не го движи много довечера.

— Благодаря, докторе… Къде отиваш?

— Искам да проверя нещо.

По прекоси салона и изчезна през вратата към коридора. След минутка се върна при тях.