Аяцуджи Юкито - Убийства в Декагона

Младежът говореше намусено, но съсредоточените му в Шимада очи излъчваха добронамереност. Той прокара ръка по късо подстриганата си коса и отново заговори, оголвайки белите си зъби.

— Опитвате се да намерите следа в историите за призраци, а?

— Да, нещо такова. Ти виждал ли си призрак?

— Не. Това са само слухове. Не вярвам в чудовища.

— Призраците и чудовищата са различни същества.

— Така ли?

— Знаеш ли кой е призракът?

— Онзи Накамура Сейджи ли? Казват, че жена му също броди из острова.

— Не си ли си мислил някога, че Накамура Сейджи още живее там?

Младежът повдигна изненадано вежди.

— Да живее ли? Че нали е умрял? И затова е станал призрак?

— Може да не е умрял — поде загадъчно Шимада. — Спомни си, че понякога в Декагона се виждат светлини. Може Сейджи да пали лампите. Много хора твърдят, че са го забелязвали. Не е ли по-логично да приемем, че е жив, отколкото да вярваме в тези призрачни истории? Казват, че моторните лодки, които минават близо до острова, потъват. Защо да не приемем, че Сейджи убива рибарите и потапя лодките им, за да не го издадат?

— Много сте забавни — засмя се развеселеният младеж. — Историите за лодките обаче не са верни. Бях там, когато едната потъна.

— Какво?

— Онзи ден вълните бяха високи. Намирах се наблизо и предупредих рибарите. Казах им, че около острова няма нищо, освен дребна риба, но те не ме послушаха и продължиха. Още не бяха наближили брега му, когато една вълна ги обърна. Старите моряци може да говорят, че призракът е потопил лодката, но според мен си беше чиста случайност. Говорят също, че рибарите умрели, но всъщност не беше така. Всички мъже в лодката се спасиха.

Каваминами, който стоеше до момчето и слушаше разговора му с Шимада, изведнъж избухна в смях. Шимада потупа устните си с пръст.

— Добре, отказвам се от тази история. Въпреки това мисля, че Сейджи може да е жив.

— Въобразявате си, че е жив и обитава острова? Какво яде тогава?

— Може някъде да е скрил лодка и понякога да плава до града за провизии.

— Ами то… — разколеба се момчето.

— Мислиш ли, че е невъзможно?

— Не, възможно е, ако идва откъм нос Ж. през нощта. От там никой не минава. Но ако връзва лодката си на кея, някой може да го разкрие.

— Сигурно я крие. Нали ако няма буря, можеш да прекосиш разстоянието с моторна лодка?

— Да. При такива условия ще успееш дори и ако лодката ти е безмоторна.

— Разбирам… — кимна с усмивка Шимада и се изправи. — Благодаря ти, момче. Научих важни неща от теб.

— Така ли? Вие сте много странен човек.

Шимада махна с ръка на младежа и тръгна към паркираната надолу по пътя кола. Каваминами се затича след него.

— Е, Конан — засмя се той, когато младежът го настигна, — днес с теб се радваме на богат улов, а?

Каваминами не беше сигурен коя част от разговора представляваше „богатият улов“, но беше убеден, че Шимада няма предвид отхвърлената теория за живия Сейджи. Ето защо измърмори с половин уста:

— Да.

„Но каквото и да си мисли… — рече си той и се загледа в плуващото над морето слънце от другата страна на морския насип — те сега са на онзи съдбовен остров. Какво лошо може да им се случи?“

Черната сянка на Цуноджима бавно се сливаше с вечерния мрак.

ЧЕТВЪРТИ ДЕН НА ОСТРОВА

1.

Шум от гласове.

Не говореха силно, не бяха и наблизо. Познати гласове, познати интонации. И като фон — непрестанният шум на вълните. Вълни? Да, шумът на вълните…

Бавно излезе от дълбините на съня. И после…

Отвори очи и се раздвижи върху твърдото легло. Обърна се по гръб и пръстите му затърсиха очилата. Белият таван изпълни полезрението му. Той въздъхна.

Аз съм в Декагона.

Слепоочията му пулсираха болезнено. С всеки удар на кръвта в паметта му прииждаха нежелани спомени.

Като поклащаше леко глава, сякаш беше счупена и имаше нужда от специални грижи, той стана от леглото и бавно се облече. Отиде до прозореца, отвърза колана, който придържаше двете дръжки на мястото им, и отвори крилата заедно с капаците.

Поляна с избуяла трева. Редица от борове. Тъмно небе, сякаш боядисано с мастило.

Младежът протегна ръце и успя да поеме дълбока глътка въздух. Зареди дробовете си със свеж прилив на кислород, затвори прозореца, заключи го и отново нави колана около дръжките. После излезе от стаята.

Тези, които разговаряха в салона, бяха Елъри и Ван. Агата и По също бяха станали и се намираха в кухнята.

— Добро утро, Льору. Радвам се да видя, че си добре — каза Елъри без сянка от хумор, сочейки към ъгъла зад Льору.