Аяцуджи Юкито - Убийства в Декагона

— Какво? — обърна се той, сложи очилата на носа си и с изненада прочете:

Втората жертва

Висеше на вратата на Кар.

Табелката беше залепена на височината на очите и покриваше другата с името на Кар. Беше поставена по същия начин, както и онази на вратата на Орци.

— Нашият убиец е човек, на когото може да се разчита. Спокоен съм, че се грижи да сме добре информирани.

Льору отстъпи назад, обърна се и се втренчи в Елъри, който седеше на един от столовете около масата, кръстосал дългите си крака.

— Нали върна табелките в онова чекмедже?

— Да. Да не предлагаш да се отървем от тях?

Елъри извади табелките от чекмеджето, сложи ги върху масата и ги бутна към Льору. Той преброи шест.

— Но…

— Както виждаш, табелката с Втората жертва още е тук. Извършителят се е подготвил добре. Предположил е, че ще ги държим под око след първото убийство. Сигурно има втори набор в себе си. Виж, не го казвай пред Агата…

Елъри сниши гласа си до шепот и кимна на Льору да се приближи.

— Да не го казвам ли? Защо? — учуди се Льору.

— Може много да се разстрои, ако не се погрижим да го разбере в подходящия момент. Случи се, преди тя да стане, затова с Ван и По го обсъдихме и решихме да го пазим в тайна.

— Кое?

— Как мислиш?

— Нямам представа.

— По я намери. Събудил се към обяд, измил си лицето и случайно погледнал в банята отзад. И там…

— Ка — кво? — притисна длани върху устните си Льору. — На Орци ли е?

— Тогава на кого е?

— На Кар. Лявата ръка на Кар е отрязана и оставена там..

— Не може да бъде!

— Убиецът е изчакал всички да заспим и го е направил рано сутринта. Не заключихме стаята на Кар. Някой може да се е промъкнал и да е отрязал ръката. За толкова много време дори и Агата е можела да се справи необезпокоявано със задачата.

— Къде е ръката сега?

— Сложихме я в леглото при Кар. Нe можем да разчитаме, че полицията ще дойде скоро, а не биваше, да я оставим просто така.

— Но защо? — Льору притиска пулсиращите си слепоочия, с пръсти. — Защо убиецът ще прави такова нещо?

— Наистина защо?

— Дали отново е алюзия? Въпреки това…

Агата и По дойдоха от кухнята в салона и приготвиха масата за обяд. Спагети, хляб, сирене, картофена салата и супа.

Льору седна и погледна часовника си. Минаваше три следобед. Вчера бе ял само веднъж. Трябваше, да умира от глад, но всъщност нямаше апетит.

— Льору, По ме следеше през цялото време, така че можеш спокойно да се храниш. Да не говорим, че измих всички прибори още веднъж. Освен ако не си мислиш, че с По действаме заедно? — завърши саркастично Агата. Вероятно не бе спала достатъчно. Гримираното ѝ лице носеше белезите на умората. Розовите ѝ устни също бяха изгубили обичайния си цвят.

2.

След обяда петимата се отправиха към останките от Синята къща.

Основата на сградата представляваше квадрат със страни около осемнайсет метра, покрит с пепел и натрошени тухли. Около него имаше тъмнозелени борове и мъртви кафяви дървета. Небето беше натежало от облаци, а тънещото в черна сянка море както винаги идваше и си отиваше.

Беше толкова мрачно, че у тях се зароди желание да покрият всичко с бяла боя.

Скалата на запад от пожарището, която гледаше към нос Ж., не беше много висока. Редицата борове около къщата се прекъсваше от тесен път, водещ към нея, а от там няколко каменни стъпала извеждаха до каменистия бряг под нея.

Четирима от студентите застанаха на върха ѝ и затърсиха с поглед преминаващи наблизо лодки. Петият обикаляше сам около пепелищата и тухлените останки. Това беше Елъри, който внимателно разравяше с крак парчетата и от време на време приклякваше.

— Какво правиш, Елъри? — извика Ван.

Младежът вдигна глава и се усмихна.

— Търся нещо.

— Какво?

— Нали ви казах снощи? Подземна стая. Все си мисля, че може да има такава тук.

Останалите се спогледаха въпросително, после бавно тръгнаха към все още клекналия сред тухлите Елъри.

— Какво е това? — измърмори той и сложи ръка върху обгоряло като въглен дърво, представляващо квадрат с около метър дължина. — Имам чувството, че е местено.

Оказа се част от някогашна дървена стена — единият ъгъл все още бе покрит със сини теракотени плочки. Елъри се опита да го вдигне и с изненада установи колко е лесно.

— Открих я! — извика радостно той.

Под дървения капак зееше квадратна дупка. Тесни бетонни стъпала водеха надолу към тънещо в мрак помещение. Определено беше вход на подземие към изгорялата Синя къща.