Аяцуджи Юкито - Убийства в Декагона

— Ако той е убиецът, никога нямаше да намести така тялото ѝ — възрази Агата. — Кар е единственият, който не би го направил.

3.

— Проклети да са!

Кар седна върху скалата и плю в земята, загледан в малкия Котешки остров, който сякаш плаваше по водната шир. Без да се тревожи, че ще изцапа ръцете си, младежът отчупи клон от растящия наблизо храст и започна да къса листата му.

— Проклети да са! — повтори ядосано той.

Вятърът подхвана откъснатите от него листа и те затанцуваха над водата.

„Никога не са задружни. Обединяват се и действат като екип само когато искат да ме прецакат. И По с неговите претенциозни приказки… Мога да се обзаложа, че Елъри вече се готви да разследва. Също и Льору. Не бях единственият, който искаше да види тялото на Орци и вътрешността на стаята. Ван — също, но позволихме По да свърши всичко сам. Не съзнават ли колко опасно може да стане?“

Шумът на вълните още повече изостри нервите му. Той отново плю между краката си, сви устни и удари с юмрук по коляното си.

„Вината е изцяло на Орци. Защо ме отхвърли? Просто ми беше скучно и реших да си побъбря с нея. Пфу! Реши, че имам сериозни намерения, и взе да се прави на важна. Глупачка. За коя се мисли? Сякаш бих убил някого заради това…“

Унизен и побеснял от гняв, Кар се загледа в морето пред себе си.

— Тук няма лодка, а ние не разполагаме с инструменти, за да отсечем дърво и да си направим сал. Дори и да скалъпим някакъв, дълбоко се съмнявам, че ще издържи целия път… Искаш ли цигара, Ван?

В търсене на начин да се свържат със сушата всички — без Кар — решиха да се разделят на два отбора и да изследват острова. Първият отбор бе сформиран от По, Ван и Агата, които изследваха района между южния и източния бряг.

По подаде цигара на Ван, взе една за себе си и мълчаливо скръсти ръце.

— Единственото, което можем да направим, е да запалим огън и да се молим да ни забележат.

— Мислиш ли, че ще го видят? И… — Ван вдигна поглед към небето и запуши —…небето не ми харесва. Тази вечер може да вали.

— Лошо. Защо да не помислим как можем да се свържем със сушата, за всеки случай?

Раменете на Ван хлътнаха.

— Температурата ми току-що спадна. Не мога да повярвам, че най-после се оправих…

— Откакто сме дошли, не съм видяла нито една рибарска лодка — обади се Агата, сякаш отбелязваше скучен факт.

Надвисналото над тях небе хвърляше тъмната си сянка над морето.

— Все пак не е изключено да се появи лодка. По-добре да оставим някого на пост тук, за да не я изпуснем. По двама на три смени.

— Не, По — извика истерично Агата. — Не искам да оставам насаме с някого, който може да се окаже убиец.

— Тогава да дежурим по трима.

— Защо да не дойдем всички, Ван? Лодка може да се появи само когато излиза от или се връща в пристанището. Рано сутрин или по здрач.

— Но има шанс да мине и по друго време.

— Според мен вероятността да ни открият е много малка. Старият моряк ни каза, че тук не се навъртат много рибари. Местата за ловуване са на юг и лодките рядко минават покрай острова.

— Не виждам какво друго можем да направим. Имаме ли нещо, с което можем да запалим огън?

— Ще се окаже проблем.

— Тук има само борове. Те не горят добре, когато са пресни. Можем да съберем изсъхнали борови иглички и да ги запалим, но наоколо няма много и надали огънят ще се забелязва от сушата. Единственото, което ни остава, е да чакаме да ни забележи преминаваща лодка.

— Какво ще стане с нас? — погледна ги Агата с изплашени очи.

Беше се превърнала в сянка на иначе лъчезарната си личност.

— Все ще се оправим някак си — опита се да я успокои По, сложи ръка на рамото ѝ и се усмихна срамежливо изпод брадата си. Агата обаче остана в плен на страха.

— Ти си говори, но аз мисля, че убиецът на Орци може да е Ван.

По не отговори, извади нова цигара и я сложи в устата си.

— Или Кар, Льору, Елъри… — продължи Агата и лицето ѝ стана мъртвешки бледо. Виждаше се, че цялата трепери. — Един от вас я е убил. И после е отрязал ръката ѝ.

— Ти също си заподозряна, Агата — намеси се Ван и присви очи към нея — нещо, което по принцип не правеше.

— Не съм аз. — Тя се обърна към гората и зарови лице в дланите си. — Боже, не мога да повярвам! Наистина ли се случва? По? Ван? Наистина ли е мъртва? Наистина ли сред нас има убиец?

— Знаеш ли, Льору, мислех си за още една възможност.

— Още една ли?

— Очевидно е. На острова може да има и друг освен нас.

— Какво?