Аяцуджи Юкито - Убийства в Декагона

— Но нали ти ни посъветва да посетим съпругата на Йошикава? — ядоса се Каваминами.

Морису въздъхна.

— Цял ден съжалявам, че си позволих такава безотговорност. Когато любопитството превземе съзнанието, дори човек като мен понякога допуска грешки. Миналата вечер бях завладян от емоцията на момента, но не трябваше да предлагам такова нещо само защото ми стана интересно. Докато гледах статуите на Буда тази сутрин, се почувствах още по-зле.

Младежът хвърли поглед към триножника до стената. Към картината с палетен нож бе добавен дебел слой боя.

— Може да ви се струва егоистично от моя страна, господин Шимада, но на този етап предпочитам да изляза от играта. Обясних ви онова, до което достигнах чрез дедукция, и напускам поста на „детектив в креслото“ — завърши той.

Изглежда, Шимада не се впечатли от думите му.

— Значи крайното ви заключение е, че Сейджи все още е жив?

— „Заключение” е силна дума. Просто посочвам вероятност, на която досега не се е обръщало достатъчно внимание. Ако ме питате дали наистина мисля, че Сейджи е жив, ще трябва да ви отговоря отрицателно.

— Ами писмото? Какво ще кажете за него?

— Сигурно е само шега и авторът е един от членовете на Клуба, които в момента са на острова… Искате ли още чай?

— Не, благодаря.

Морису си наля четвърта чаша.

— Да предположим, че Сейджи все още е сред живите. Би ли могъл да отправи обвинения за смъртта на Чиори, дъщерята, която не е обичал или дори е мразил? — продължи той.

— Хм.

— Вижте, според мен да таиш в себе си някакъв всепоглъщаш копнеж — например да убиеш някого, — който те изгаря отвътре, е много по-трудно, отколкото можете да си представите. Ако Сейджи е отговорен за трагедията отпреди шест месеца и е искал да отстрани не само Кадзуе, но брат си Коджиро и хората, отговорни за случилото се с Чиори, нямаше ли да ги подгони веднага след смъртта на Кадзуе? Не мисля, че някой с жажда да убива може да събере сили да се крие шест месеца и преди да си отмъсти, да изпрати цял куп заплашителни писма.

— Имаш ли още гореща вода? — попита Каваминами в опит да даде време на Шимада да подреди мислите си.

— Свърши, но мога да кипна още един чайник.

— Не, няма нужда. Достатъчно беше — отвърна Каваминами, легна по гръб и скръсти ръце на гърдите си. — Знаеш ли, ние с господин Шимада имаме достатъчно свободно време. Ти може да прилагаш собствената си логика върху случая, но ние двамата нямаме нищо против да се поровим още малко.

— Вижте, не ви карам да се отказвате — омекна Морису. — Просто не мисля, че трябва да изваждате на бял свят всички тайни, които хората се опитват да скрият, без да ви е грижа за техните чувства.

— Добре — съгласи се Каваминами, прозя се и измърмори. — Какво ли правят сега нашите приятели на Цуноджима?

Те, естествено, нямаха никаква представа. Не знаеха, че на малкия остров недалеч от сушата някой вече подготвя парада на смъртта.

ТРЕТИ ДЕН НА ОСТРОВА

1.

Агата се събуди и установи, че наближава обяд. Беше се успала, защото остана с другите в салона почти през цялата нощ. Беше си легнала в три сутринта. Като изключим Ван и Кар, които се бяха прибрали рано по стаите, младежите се разотидоха горе — долу по същото време.

Хвърли око към часовника и веднага скочи от леглото, но след като се ослуша, разбра, че и останалите още не са станали. Легна и отново се зави. Стомахът ѝ се свиваше от притеснение.

В първия момент реши, че ще е неудобно да спи до толкова късно, въпреки че беше във ваканция, но когато осъзна, че не е единствената, се успокои и изтегли цигара от пакета на нощното си шкафче. Агата имаше ниско кръвно. Трябваше ѝ около час, за да се разбуди и да се приготви за деня.

Странно, помисли си тя, дали и Орци още е в леглото?

Макар да си бяха легнали късно, за Орци беше необичайно да се излежава. Агата предположи, че е станала, но когато е видяла, че не се появява друг, се е върнала в стаята си. Или…

Агата проследи с очи носещата се из стаята струйка дим. Обичаше да пуши, но избягваше да го прави пред групата.

Трябваше да запали втора цигара и чак тогава събра сили да стане от леглото. Сложи бежово сако върху черната си блуза и застана пред огледалото. Увери се, че тоалетът ѝ е безупречен, взе си чантичката с гримовете и излезе от стаята.

Въпреки обедното слънце десетоъгълният салон както винаги тънеше в полумрак. Масата в центъра приличаше на носещо се в тъмната стая привидение. Надничащото през десетоъгълния прозорец на тавана небе сивееше от вчера.