Аяцуджи Юкито - Убийства в Декагона

— До каква възраст Чиори е живяла на острова? — попита Шимада.

— Имам спомен, че отиде при дядо си, когато тръгна на детска градина. Мъжът ми казваше, че рядко си идвала. Виж, майка ѝ често ходела при нея. Мадам наистина обичаше дъщеря си.

— А Сейджи? — наведе се към нея Шимада. — Как се държеше той с дъщеря си?

— Той… — започна с нежелание Масако. — Мисля, че не харесваше деца.

3.

Разговорът продължи три часа.

Двамата приятели напуснаха дома на Йошикава малко след пет. По пътя спряха да вечерят и когато стигнаха Бепу, вече минаваше девет. Естествено, Шимада беше изтощен от дългото шофиране и през повечето време мълчеше. Само понякога цъкаше с език и очите му блесваха от фаровете на движещите се автомобили.

— Как мислиш, дали да не се отбием за малко у Коджиро? — попита внезапно той.

— Защо не? — отвърна Каваминами, въпреки че не му се ходеше. Почувства се отпаднал духом още докато напускаха Аджими.

Основната причина за състоянието му беше липсата на сън и физическата умора, но разочарованието допълнително бе изтормозило психиката му. Въпреки дългото пътуване до Аджими и обратно, не бяха открили нищо значително. Не че Каваминами бе очаквал да намери директен отговор на въпросите си, но се бе надявал поне на някаква нова информация.

„Например…“

Толкова се мразеше за тези напразни надежди!

„…друго щеше да бъде, ако Йошикава Масако също бе получила писмо от Накамура Сейджи.“

Каваминами знаеше колко бързо угасва ентусиазмът му и как стремглаво губи интерес към случаите. В известен смисъл все още не бе пораснал. Като дете, което непрекъснато иска нови играчки, той все търсеше различни стимули, а когато първоначалното вдъхновение го напуснеше, веднага беше готов да се откаже.

Двамата най-после пристигнаха пред дома на Коджиро в Канава.

Вечерта бе тиха и спокойна. Небето бе покрито с тънки облаци. Луната светеше с бяло сияние като кост в тъмното.

Шимада натисна звънеца. Двамата чуха как звънът проехтя отвътре и изчакаха достатъчно дълго, но никой не им отговори.

— Странно. Лампите още светят.

Шимада се прокашля и отново натисна звънеца, после още веднъж и накрая почука.

— Може да си е легнал.

Мъжът тръгна към задния вход, но когато видя Каваминами да се обляга на вратата и да отпуска глава, се разколеба.

— Остави. Ще дойдем друг път. Съжалявам, че те накарах да биеш толкова път за нищо. Изглеждаш ми адски уморен. Ела, да си тръгваме.

Двамата отново поеха по магистралата за град О. Шимада свали леко стъклото на прозореца. Вечерният вятър нахлу в купето и донесе със себе си мирис на море.

— Студено ли ти е, Конан?

— Всъщност не — отвърна Каваминами, все още увесил нос.

— Извинявай, цял ден те разкарвам нагоре — надолу.

— Не, аз трябва да ти се извиня, че се предадох…

— Няма нищо. Просто си уморен.

Шимада наистина не се сърдеше, нито беше притеснен. Свали лявата си ръка от волана и разтри слепоочията си.

— Да, не се получи както се надявахме, но, от друга страна, успяхме да издирим ценна нова информация.

— Какво имаш предвид?

— Надявахме се да научим повече за местонахождението на Йошикава Сейчи и мисля, че стигнахме донякъде. Ако все още е жив, най-логично е да потърси връзка с жена си. Явно не се е получило така.

— Но не ти ли се струва странно да организират погребение, макар че са минали само шест месеца от изчезването му?

— Има нещо такова, но според мен Масако не е човек, който ще вземе да ни лъже. Изглежда ми мила и честна жена.

— Може би.

Шимада се засмя.

— Аз разбирам от характери. Наречи го инстинкт на свещеник. Както и да е. Не стана както искахме, но… Конан, би ли ми подал една цигара?

— Цигара? — изненада се Каваминами. Досега не бе виждал Шимада да пуши. Нито веднъж не бе палил пред него.

— Имам „Севън Старс“ — каза той и подаде пакета на Шимада.

Без да изпуска пътя от очи, Шимада ловко извади цигара от пакета само с една ръка.

— Преди няколко години пушех като комин, но се появиха проблеми с белите ми дробове и се наложи гope — долу да ги откажа. Позволявам си по една на ден. Може да съм мързелив и лентяй, но това е правило, което не нарушавам.

Мъжът запали цигарата и бавно издуха дима.

— Да разгледаме сега плодовете на нашия труд. Най-важен ми се струва фактът, че от богатството на Сейджи не е било останало много. Ако е така, теорията за градинаря убиец отпада.

— Ами слухът, че е бил влюбен в госпожа Кадзуе?