Аяцуджи Юкито - Убийства в Декагона

— Да. След сватбата живяхме известно време в град О., но после се преместихме тук заради здравето на родителите му.

— Налагало му се е да пътува дълго, за да работи.

— Когато се нанесохме тук, той отказа всички ангажименти, освен тези към имението в Цуноджима и дома на господин Коджиро в Бепу.

— О, значи съпругът ви се е грижел и за градината на Коджиро?

— Да.

— Причината днес да дойдем при вас е това писмо. Беше изпратено до моя приятел Каваминами — рече Шимада, като първо посочи младежа, а после ѝ подаде плика.

— Какво е това?

— Писмо от някого, който използва името на покойния Накамура Сейджи. Подобно съобщение бе изпратено и на Коджиро.

— Какъв ужас!

— Решихме, че може да е свързано със събитията на остров Цуноджима. Надяваме се да ни кажете нещо, което би могло да ни помогне.

За момент Масако изглеждаше объркана, но после вдигна глава и се взря в двамата мъже.

— Влезте. Ще бъдете ли така любезни да запалите малко тамян за съпруга ми?

Шимада и Каваминами бяха въведени в слабо осветена стая, постлана с татами. През отворената плъзгаща се хартиена врата зад Мисако, която седна срещу тях в поза сейза [16] Класическа японска поза за сядане, при която коленете са сгънати под тялото, а ръцете са положени в скута. Традиционна при практикуване на бойни изкуства, например джудо, както и при медитация, изпълняване на чаена церемония, калиграфия и др. — бел. ред. се виждаше малък семеен олтар. Силуетът на сравнително новата паметна плочка сякаш се носеше в полумрака на сумрачното помещение.

— Сигурно знаете, че съпругът ми не бе открит. С настъпването на новата година миналия месец най-после се отказах да го търся. Организирахме скромна погребална церемония в тесен кръг — започна тя, като се бореше с напиращите сълзи.

— Простете за въпроса, но има ли вероятност съпругът ви все още да е жив?

— Ако беше така, щеше да се свърже с мен.

— Но…

— Едно ще ви кажа: съпругът ми никога не би могъл да извърши такова жестоко дело. Чувала съм какво се говори за него, но не вярвам на нито една дума. Всички, които го познаваха, ще потвърдят същото — повиши отбранително глас Масако.

Шимада кимна безмълвно.

— Чух, че съпругът ви е тръгнал за острова три дни преди разрушителния пожар. Кога точно беше това?

— Излезе от къщи рано сутринта на 17 септември.

— И не ви се е обаждал в периода между въпросната сутрин и 20 септември, деня на пожара?

— Звънна ми веднъж. Следобедът, след като замина.

— По телефона ли?

— Да. Искаше да ме уведоми, че е пристигнал.

— Да сте забелязали нещо различно от обичайното му поведение?

— Беше си същият, както винаги. Но ми каза, че мадам не била добре.

— Госпожа Кадзуе ли?

— Мъжът ми не я видял наоколо и когато попитал господин Сейджи за нея, той му споделил, че е болна и е на легло.

— Ясно.

Шимада вяло потупа устни с пръст и разтри основата на носа си.

— Знам, че онова, което ще ви попитам, е много непристойно, но има ли някаква истина в слуховете, че съпругът ви е изпитвал чувства към госпожа Кадзуе?

Масако пребледня.

— Аз и съпругът ми бяхме предани на госпожата — отвърна тя, — но вече ви казах, съпругът ми никога не би направил нещо толкова отвратително като това, въпреки че много хора го подозират. Обвинението, че е имал любовна връзка с мадам, е абсурдно. Също така…

— Да?

— Обвиненията, че той е искал да си присвои богатството на господин Сейджи, също не почиват на никаква логика, защото нищичко не беше останало.

— Нищичко ли? Вече е нямало какво да се краде?

— Не трябваше да ви казвам.

— Не, моля ви, разбирам, че ви разстроихме — погледна я с дълбоките си очи Шимада. — Значи не е имало какво да се краде — измърмори под носа си той. После, сякаш току-що си бе припомнил нещо, додаде: — Чух, че Сейджи и Коджиро не са се разбирали особено. Какво знаете по въпроса?

— Ами… — измънка Масако. — Господин Сейджи понякога се държеше доста странно.

— Коджиро посещавал ли е острова?

— Идваше от време на време, докато работех там, но разбрах, че откакто съм си тръгнала, повече не е стъпвал.

— Значи е идвал, когато сте били там… разбирам.

— Извинете ме — прекъсна ги Каваминами, който до този момент мълчаливо бе следил разговора, — знаете ли какво се случи с Накамура Чиори? Аз… познавах я от университета. Точно затова получих писмото, което господин Шимада ви показа.

— За госпожица Чиори ли говорите? — Масако се загледа в килимчето на пода. — Помня я като малко момиче. След като напуснах, се е случвало съпругът ми да споменава за нея. Горкото дете! Отиде си толкова рано!