Аяцуджи Юкито - Убийства в Декагона

— Хм. Какво има, Ван? — попита загрижено той, щом забеляза, че главата на Ван клюма нещастно на една страна, а изнемощелите му ръце лежат върху коленете. — Не ти ли мина?

— Не още.

— Имам термометър в чантата. Защо не си измериш температурата? Легни, ако искаш.

— Благодаря.

Ван сложи термометъра под мишницата си и се отпусна назад. Погледна към По и потърка разсеяно челото си.

— Кажи какво мислиш.

— Хммм… а, ето къде било. Намерих го — възкликна По и взе едно малко парче от пъзела. — Така. Какво каза, Ван?

— Какво мислиш за онова, което се случи сутринта?

Ръката на По замръзна на половината път. Младежът вдигна глава от пъзела.

— За това…

— Мислиш ли, че е шега?

— Да.

— Тогава защо никой не си призна?

— Защото може да има продължение.

— Продължение ли?

— Да. Мисля, че играта още не е започнала.

Пръстите му изчезнаха в брадата и той лекичко подръпна няколко косъма.

— Поне така си мисля. Например тази вечер в кафето на някого от нас може да има сол вместо захар, следователно той ще бъде Първата жертва.

— Аха.

— Нашият „убиец“ ще извършва „убийствата“ едно след друго, като тайничко се подсмихва както при една голяма игра на убийства.

— Аха, игра на убийства.

— Може да звучи глупаво, но ми се струва по-правдоподобно от идеята за истински убийства. Нелепо е да треперим от страх, че между нас може да има психопат от плът и кръв.

— Така е. Все пак не сме герои от някакво криминале. В живота не стават убийства под път и над път. Сигурен съм, че ще излезеш прав. Но кой според теб стои зад всичко това?

— Ами най-вероятният шегобиец е Елъри, разбира се. Мисля, че неговата роля ще е тази на „детектива“.

— Сега като каза, помниш ли вчерашните му думи? „Кой ще ми излезе насреща?“ Предизвика ни. Може това да е отговорът на въпроса за нелепата шега.

— Не знам. Ако обаче е така, „убиецът“ трябва да е един от тримата, които бяхме там — аз, ти или Льору. Едва ли табелите са направени тук на острова?

— Така е. Виждам логиката. Трябва да има още един съучастник. Освен Елъри, другите хора, които могат да ни погодят такъв номер, са Льору и Агата. Представяш ли си да се озовем насред онзи сценарий, в който детективът е и убиецът?

— Доста се впечатлих как Елъри пое контрола над ситуацията тази сутрин.

— Хм. Какво стана с термометъра, Ван?

Ван седна в леглото и извади термометъра. Погледна го, намръщи се и го подаде на По.

— Наистина имаш температура — изплаши се По. — Устните ти са напукани. Боли ли те глава?

— Малко.

— Днес по-добре си почивай. Взе ли лекарство?

— Имам нещо за настинка.

— Ще свърши работа. Легни си рано тази вечер. Нали не искаш да се влоши?

— Както кажеш, докторе — рече Ван пресипнало. После отново полегна и се загледа невиждащо в тавана.

Агата и Орци оправиха масата и измиха съдовете, приготвиха чай и занесоха чашите в салона.

— Ох! Така ли ще я караме цели шест дни? Нямах представа, че да готвиш за седем души, изисква толкова работа — изпъшка Агата и уморено се облегна назад. — Кожата на ръцете ми се напука от препарата за съдове.

— Имам крем за ръце — откликна Орци.

— Аз също. Винаги си правя масаж на ръцете с малко крем.

— Имаш ръце на дама, Агата.

Агата се усмихна и свали шала от косата си. Орци ѝ върна усмивката, хвана десетоъгълната чаша в малките си ръце и отпи глътка чай.

— Орци — внезапно смени темата Агата, — какво според теб означават тези табелки? — Орци потръпна и едва забележимо поклати глава. — Тази сутрин се изплаших, но после, когато размислих, реших, че наистина може да е шега.

— Не знам — огледа се изплашено Орци. — Никой не си призна, въпреки че няма какво да крие, ако е шега.

— Орци, наистина е шега. Ясно?

— Не…

— Мисля, че прекалено се вторачваме в тази случка. Майтапчията не си призна, защото се е почувствал неловко заради дебелашкия номер.

— Не знам…

— Кой може да е според теб?

— Ами…

— Нищо чудно да е Елъри, но той не е човек, който ще се почувства неудобно от действията си, затова можем да го изключим. Аз лично подозирам Льору.

— Льору?

— Знаеш го какъв е. Мисли само за детективи и престъпления. Решил е, че ще е забавно малко да ни изплаши.

Орци зарея поглед нанякъде. Нито отрече, нито се съгласи, само се размърда, сякаш столът ѝ беше неудобен.

— Страх ме е — пророни тихо, като че ли на себе си.

Ето какво я плашеше. Онези табелки… не можеше да повярва, че са елементарна шега. Струваха ѝ се зловещи.