Аяцуджи Юкито - Убийства в Декагона

— Знаеш ли адреса ѝ?

— Не, но няма да ми отнеме много време да го намеря — засмя се Шимада и потупа хлътналата си буза. — Какво ще кажеш утре сутринта да провериш кой още е получил писмо, а следобед да отидем до Аджими с моята кола?

— Добре. А ти, Морису, ще дойдеш ли с нас?

— Бих искал, но съм зает. Не помниш ли, че рисувам? — посочи Морису платното на триножника.

— Статуите на Буда на Кунидзаки? Каза ми, че ги харесваш. Ще участваш ли в състезанието за художници?

— Не, не. Просто исках да завърша картината, преди да цъфнат дърветата. От два дни ходя всяка сутрин.

— Еха!

— А и не съм толкова общителен като теб. Наясно си, че не обичам да говоря с непознати. Защо обаче не дойдете утре вечер? Няма значение колко късно ще се върнете. Искам да съм в течение как се развиват нещата.

Умореният Морису се облегна на страничната табла на леглото и запали цигара, макар да знаеше, че няма да му е приятно.

— Позволете ми засега да поема ролята на „детектива в креслото“ [15] В криминалната литература с този израз се описва герой, който няма достъп до местопрестъплението, не разпитва свидетели и не се включва пряко в разследването, а се информира за случая от вестниците или от друг страничен наблюдател. Обикновено „детективът в креслото“ се идентифицира със самия читател, който разполага със същото количество информация и може сам да разреши загадката преди края на историята. Изразът произхожда от разказа „Гръцкият преводач“ (1893) на сър Артър Конан Дойл, в който знаменитият Шерлок Холмс изрича следните думи по адрес на брат си Майкрофт: „Ако изкуството на детектива се ограничаваше с разсъждения в креслото, брат ми щеше да е най-големият криминален следовател“ (прев. от англ. Илия Азанов) — бел. ред. .

ВТОРИ ДЕН НА ОСТРОВА

1.

Спа съвсем малко.

Към два сутринта всички се прибраха по стаите си. Тя си легна веднага, но не успя да се унесе и остана загледана в мрака. Чувстваше се напрегната. Денят ѝ бе върнал лошите спомени от миналата година. Угризенията завладяха съзнанието ѝ и се настаниха там през цялата нощ.

Елъри, Ван, По, Агата, Льору и Кар. Не че не ги харесваше. Всъщност чувстваше симпатия към всички тях, дори и към Кар. Този, когото не харесваше, също беше тук — самата тя.

Когато я обземеше депресията, Орци обикновено намираше спасение, като се затваряше в стаята в общежитието си. Трябваше да избяга в собствения си мъничък свят. Там можеше да си представя каквото си иска и да се потопи във фантазиите. Беше сред приятели заедно с прекрасния си любим и хора, които я боготворяха каквото и да направеше.

Но…

Орци за първи път стъпваше на този остров, в тази къща, в тази стая. И макар да беше сама, нещо я човъркаше, не ѝ даваше покой. Мъчеше я съвестта. Знаеше, че ще стане така, не биваше да идва, но за нея това пътуване имаше специално значение.

Декагонът на остров Цуноджима… дали и другите бяха наясно?

Тя знаеше. Знаеше, че това е домът на момичето, загинало заради тяхната безотговорност.

Накамура Чиори беше единствената приятелка, която някога бе имала и пред която можеше да разтвори сърцето си без страх. Двете учеха в един факултет — бяха кандидатствали заедно, на същата възраст. В мига, когато се запознаха, Орци осъзна, че си приличат, и беше сигурна, че и Чиори го усеща. Двете се разбираха чудесно и често си ходеха на гости.

„Баща ми е странен, живее на остров, наречен Цуноджима“ — бе ѝ казала веднъж Чиори, като я предупреди, че не иска хората да го знаят.

Чиори умря и ето че сега се намираха на острова, където бе родена и където загинаха родителите ѝ.

„Не исках да ги безпокоя, а само да им засвидетелствам уважението си“, не спираше да си повтаря Орци. Не възнамеряваше да казва на другите. По-добре да знае само тя. Да скърби сама за смъртта на Чиори. Да се опита да донесе покой на духа ѝ.

Наистина ли трябваше да го прави? Не беше ли прекалено самонадеяно? Не беше ли проява на неуважение да дойде да се забавлява на това свято място?

След толкова много тревоги момичето най-после заспа. Имаше чувството, че сънува един след друг сънища, в които реалността и фантазията се редят в невъобразими съчетания. Всички сцени бяха от видяното днес на острова. Така и не успя да се наспи.

Процеждащата се през капаците мътна светлина я накара да отвори очи и да се огледа, но не можа да прецени дали още сънува, или вече е будна. Син килим на пода. Легло от лявата страна на прозореца. Вдясно от него бюро, скрин с чекмеджета и голямо огледало.