Аяцуджи Юкито - Убийства в Декагона

Елъри се вгледа напрегнато в лицата на останалите петима, после сведе очи към табелите. Като че ли нямаха какво да кажат по въпроса.

След известно време Агата се появи с поднос и кафе за всеки. Елъри избра една от димящите десетоъгълни чаши и отпи.

— Така… — той пъхна ръце в джобовете на тъмнозелената си жилетка, която бе навлякъл върху пижамата, и се обърна към групата: — Ние седмината сме единствените хора на острова. Следователно онзи, който е оставил табелите, трябва да е сред нас. Няма как иначе. Всички обаче твърдим, че нямаме нищо общо. Това означава само едно — някой прикрива факта, че ги е оставил нарочно. Табелите очевидно са пластмасови. Буквите са изписани в така наречения готически стил с червен спрей, което, честно казано, не ни помага да разберем кой е извършителят.

— Този стил е толкова лесен, че всеки би могъл да го наподоби, нали, Елъри? — каза Льору. — Достатъчно е да има минимален опит с шрифтовете.

— Щом опираме до опита, значи Орци е главният заподозрян?

— Нямах това предвид…

— Единствената между нас, която я бива с шрифтовете и илюстрирането, е тя. Имаш ли какво да ни кажеш, Орци?

— Не съм аз.

— Съжалявам, но това не е достатъчно.

Орци покри зачервеното си лице с ръце и погледна нагоре.

— Човек може да си купи книга с форми за писане от всяка книжарница, да ги изреже и да ги оцвети със спрей.

— Точно така. Всеки с усет към рисуването. Тоест аз, По или Ван. — Елъри продължаваше да се усмихва, докато пиеше остатъка от кафето си.

— Какво можем да заключим за самите табели? — пресегна се Льору и взе едно от пластмасовите парчета. — Виждам, че ръбовете не са гладки.

— Явно са купени отнякъде. Оформени са така, че да паснат на пъзел или нещо от рода.

— Може ли да са вид подложки?

— Извършителят явно е посетил щанда „Направи си сам“ в местния супермаркет. Там предлагат пластмасови макети във всякакъв размер и цвят.

Елъри взе табелата от Льору и я нареди до другите като карти за играч.

— Нека засега ги оставим настрана — рече той, изправи се и отиде в кухнята. Очите на останалите го проследиха, сякаш ги бе завързал с невидима нишка.

През отворената двойна врата видяха как застава пред кухненския шкаф. Намери едно отворено чекмедже и сложи табелките вътре. После се върна при компанията и се прозя с грацията на сиамска котка.

— Боже мой, наистина изглеждаме глупаво — разтвори ръце той и се огледа от горе до долу. — Вече сме станали. Нека поне се облечем.

И изчезна в стаята си. Заедно с него си отиде и напрежението.

Чуха се няколко въздишки и постепенно всички се изправиха от столовете. Четирите момчета се отправиха към стаите си, а Агата и Орци влязоха заедно в спалнята на Aгата. Изнесоха се с предпазливи стъпки и преди да напуснат помещението, нямаше нито един, който да не хвърли скришом поглед към чекмеджето със седемте табелки.

Беше четвъртък, 27 март. Започваше вторият им ден на острова.

3.

Минаваше обяд. На масата никой не отвори дума за сутрешните събития. Видяха им се твърде зловещи, че да се шегуват, камо ли да водят неангажиращ разговор. От друга страна, ситуацията с табелките им се струваше прекалено нереалистична, за да се отнесат сериозно. Всички мислеха за съдържанието на онова чекмедже в кухнята и не спираха с опитите да прочетат мислите на сътрапезниците си, докато същевременно се държаха така, сякаш нищо не се е случило.

След като изядоха сандвичите, приготвени от Агата и Орци, младежите се разотидоха. Кар първи напусна салона — взе няколко книги и излезе навън, като потриваше току-що обръснатата си брадичка. По и Ван станаха заедно и отидоха в стаята на По.

— Хайде на работа — отекна дълбокият глас на По, докато младежът сядаше на пода.

Седемте стаи в къщата имаха еднакъв план. Насред синия килим в спалнята на По бяха пръснати парчета от пъзел, който тъкмо бе започнал да реди.

— Две хиляди парчета? Ще го довършиш ли, преди да си тръгнем?

Като лавираше между парченцата, Ван отиде в другия край на стаята и се настани на леглото. Иззад дългата брада на По се появи усмивка.

— Сам ще видиш. Ще го довърша, разбира се.

— Нали каза, че искаш да ходиш за риба? А и онзи разказ за списанието…

— Има достатъчно време за всичко. Първо трябва да намеря носа на този приятел.

Рамката на пъзела, широка почти колкото самия килим, вече беше наредена. До нея стоеше горният капак на кутията с илюстрацията на сглобения пъзел. По започна да прехвърля парченцата из ръцете си, загледан в илюстрацията — шест лисици, играещи на зелена поляна. Всъщност лисица — майка с пет лисичета. В този момент нослето на едно от тях занимаваше ума на По.