Аяцуджи Юкито - Убийства в Декагона

— „Конан“. Да, наистина прекрасно име — каза той, като използва алтернативния прочит на знаците за „кава“ и „минами“, според който името Каваминами ставаше Конан [14] Повечето японски символи с китайски произход имат няколко различни начина за произнасяне. В този случай фамилното име с два символа „кава“ и „минами“ може да се прочете и като „ко" и „нан“ — бел. прев. . — Така и не разбрах защо сте напуснали Клуба. Нека се опитам да позная — възгледите ви не съвпадаха?

— Познахте.

— Виждам го по лицето ви — усмихна се Шимада. — Значи причината не е била загубата на интерес към криминалната литература?

— Продължавам да чета детективски романи с интерес.

— Чудесно. Аз също ги предпочитам пред будистките текстове. Няма друго толкова ясно и логично четиво като криминалния роман. Е, Конан, какво ще кажете да отидем да пийнем по нещо?

— С удоволствие — засмя се Каваминами.

Пътят се спускаше надолу. Нежният ветрец в лицата им носеше духа на пролетта.

— Знаете ли, Конан, вие сте много интересен човек.

— Аз ли?

— Извървяхте целия път дотук заради някакво си писмо, което може да се окаже най-банална шега.

— Не беше чак толкова дълъг.

— Хм. В интерес на истината, на ваше място бих направил същото. Но аз имам много свободно време. — Шимада пъхна ръце в джобовете на черните си дънки и се усмихна. — Какво ще кажете? Мислите ли, че е шега?

— Господин Коджиро смята, че е точно така, но на мен не ми се връзва — отвърна Каваминами. — Естествено, не казвам, че писмата са изпратени от призрак, но някой използва името на мъртвия. Цялата работа изисква твърде много усилия, че да се окаже елементарна шега.

— Какви усилия имате предвид?

— Писмата например са написани на компютър. Да си направиш труда, само за да се посмееш е…

— Ами ако авторът просто работи често на компютър? През последните години станаха много популярни. Ко също има един в дома си. Купи го наскоро, но вече се справя отлично.

— Наистина станаха популярни. Някои от приятелите ми също имат. В университета пък сложиха по един във всяка зала и студентите могат да ги използват, когато пожелаят. Въпреки това смятам, че не е толкова разпространено да пишеш писмата си на компютър.

— Вярно е.

— С компютър е по-лесно, не си изморяваш китката, но защо ще избягваш писането на ръка, ако просто погаждаш номер? Погледнете и текста. Само едно изречение. Не мислите ли, че е твърде кратък? Ако искаш да изплашиш човека, ще се постараеш повече. Писмото до господин Коджиро беше също толкова лаконично. Няма как да не заподозра, че се случва нещо значимо.

— Търсите по-дълбок смисъл, а?

Двамата стигнаха края на склона и застанаха на площадката над морето. По блестящите от слънцето води кръстосваха лодки с всякакви размери.

— Ето там — посочи Шимада. — Да седнем в онова ресторантче. Идвал съм и знам, че е добро.

Каваминами проследи пръста на Шимада. От другата страна на пътя се виждаше червен покрив с дървен ветропоказател. Пред ресторантчето с калиграфски почерк бе написано „Мама гъска“ и младежът не успя да сдържи усмивката си.

4.

Седнаха един срещу друг на маса близо до прозореца и Каваминами огледа отблизо мъжа, с когото току-що се бе запознал.

По негова преценка беше на около трийсет… или малко повече. Бузите му изглеждаха хлътнали заради дългата до ушите мека коса. Каваминами беше висок и слаб, но Шимада го изненада с върлинестата си фигура. Смуглото му лице бе украсено с дълъг и гърбав нос, а отпуснатите клепачи закриваха наполовина очите му.

На пръв поглед повечето хора щяха да го намерят за малко странен. Имаше вид на мрачен и раздразнителен човек, но несъответствието между външността и поведението му работеше в негова полза и Каваминами усети, че по някакъв начин го чувства близък.

Часът вече минаваше четири и половина следобед. Младежът осъзна, че от сутринта не е слагал нищо в устата си, затова си поръча пица и кафе. После се загледа през големия прозорец към синьото море, оформило огромна дъга от другата страна на Национален път № 10. Това беше заливът Бепу. Ресторантът беше малък, уютен и пълен със студенти — от онези, на които човек очаква да се натъкне в покрайнините. Картините и саморъчно направените кукли по стените вероятно бяха дело на собственика.

— Нека да продължим разговора си, Конан — рече Шимада и си наля чай „Ърл Грей“ от каничката, която тъкмо бе пристигнала.

— За писмата ли?

— Да, разбира се.