Аяцуджи Юкито - Убийства в Декагона

Коджиро живееше в Бепу, близо до Канава, работеше като учител в местната гимназия и понеже беше пролетна ваканция, вероятно щеше да го завари у дома [10] Японската академична година започна през април и свършва през март на следващата година. Едноседмичната пролетна ваканция в гимназията обикновено е в края на март, а на университетите започва в края на февруари и завършва с откриването на новата учебна година през април — бел. прев. .

Семейният дом на Каваминами също се намираше в Бепу. „Лесно ще намеря адреса“, помисли си той с нарастващо любопитство и веднага реши да отиде при Коджиро, като дори не му хрумна да се обади предварително.

Остров Канава е известен с това, че на негова територия се намират повечето от осемте горещи минерални извора на Бепу. Младежът веднага видя носещите се към ясното небе бели стълбчета пара, които се виеха над редицата с къщи и канавките по пътищата. Наляво се издигаха тъмните склонове на планината Цуруми.

Каваминами остави зад гърба си малкия търговски център и улиците бързо утихнаха. Кварталът беше пълен с кръчмички, хотелчета и вили под наем. Местните ги отдаваха на посетителите, които идваха да се лекуват тук. Прислужницата му бе казала точния адрес и младежът успя да го намери безпрепятствено,

Едноетажната къща, пред която застана, беше хубава. Жълти глухарчета, бели полски цветя и една дюля от другата страна на ниската ограда вече обличаха пролетните си премени.

Каваминами влезе през остъклената порта и тръгна по каменните стъпала, прекосяващи градината. Застана на прага, пое си дълбоко въздух и натисна звънеца. Миг по-късно от другия край на къщата се разнесе мелодичен баритон:

— Кой е?

Появилият се мъж ни най-малко не пасваше на традиционната японска къща. Беше облечен с бяла, широко разтворена около врата риза, кафява жилетка и сиви панталони. Косата му бе сресана назад и по нея вече се забелязваха бели кичури.

— Извинете, вие ли сте Накамура Коджиро?

— Да.

— Казвам се Каваминами. С Накамура Чиори бяхме в един клуб. Извинете, че идвам така изневиделица, но…

Лицето на Коджиро омекна зад роговите рамки на очилата му.

— Член на Клуба на писателите на детективски романи от университета… И сте тук, защото?

— Днес получих странно писмо.

Коджиро пое плика от протегнатата му ръка и след като прочете внимателно редицата от букви, изписващи името на подателя, вдигна вежди и се вгледа в посетителя.

— Моля ви, влезте, ако обичате. Един приятел ми е на гости, но това не бива да ви притеснява. Понеже живея сам, не разчитайте на обилна почерпка.

Домакинът го въведе в помещение, разположено в задната част на къщата. То предтавляваше две съединени стаи с размери около шест татами [11] Татами килимчето е изплетено от оризова слама и традиционно се използва за покриване на подовете в японските домове. Освен това служи и за мярка на размера на стаите. В различните части на Япония тази мярка търпи промени, но стандартният размер е 1,82 на 0,91 м (2:1) — бел. прев. , които образуваха просторна всекидневна във формата на обърнато Г, застлана с общо дванайсет татами. Хартиените плъзгащи се врати, първоначално отделяли едното помещение от другото, сега бяха преместени и на тяхно място се бе появила новата стая. Предната ѝ част беше пригодена за гостна, а тъмнозеленият диван върху килим в същия цвят обособяваше уютен кът за разговори. Задната част пък гледаше вдясно към градината и служеше за кабинет. Каваминами зърна няколко високи от пода до тавана библиотечни шкафа и голямо бюро. Навсякъде беше толкова чисто и подредено — човек трудно можеше да предположи, че в къщата живее самотен мъж.

— Шимада, имаме гост.

Приятелят на Коджиро, към когото бяха отправени думите, седеше на люлеещ се ратанов стол в предната част на помещението.

— Това е Каваминами от Клуба на писателите на детективски романи към университета К. А това е приятелят ми, Шимада Кийоши.

— Детективски романи? — заинтригува се Шимада и понечи да стане, но люлеещият се стол препъна краката му и мъжът отново падна в него с тих стон.

— Всъщност напуснах Клуба миналата година.

— Хм. — Шимада разтри краката си с болезнена гримаса и каза: — Много ми се ще да знам какво ви води при стария Ко.

— Това — намеси се Коджиро и показа на приятеля си писмото, което му бе дал Каваминами. Шимада видя името на подателя, забрави за болката в краката си и изгледа младежа с любопитство.