Аяцуджи Юкито - Убийства в Декагона

— Аха. А ти не искаше ли да ме съблазниш, като ми приложиш въпросния трик?

— Не бих посмял — потръпна театрално Елъри и се усмихна. — Нямам смелостта да подложа на съблазън нашата кралица.

— Интересно се изразяваш.

— Благодаря. Между другото… — Елъри вдигна чашата си и се втренчи в кафето — знаете ли, че Накамура Сейджи, за когото говорихме този следобед, явно е бил обсебен от геометрията? Като гледам тази чаша, направо ме побиват тръпки.

Чашата беше красива и тъмнозелена — част от съдовете, оставени в кухнята. Формата ѝ обаче беше необичайна. Като самата сграда, тя също беше десетоъгълна.

— Сигурно са ги правили по негова поръчка. Пепелникът и чиниите имат същата форма. Десетоъгълници навсякъде. Какво ще кажеш, По?

— Нищо.

— Местенце за богаташи, а?

Елъри стисна чашата с две ръце и се гледа във вътрешността ѝ. Отвън беше десетоъгълна, но отвътре приличаше на идеален кръг.

— Мисля, че си заслужаваше да извървим целия път дотук дори и само заради Декагона. Ще ми се да вдигна тост за загиналите на този остров.

— Декагонът може да е страхотна атракция, но самият остров не струва пукната пара. Има само тъжни борови дървета — оплака се Агата.

— Тук грешиш — обади се По. — Под скалите на запад от развалините са издълбани каменни стъпала. Водят чак до каменистия бряг и ми се струва, че мястото е удобно да хвърля въдицата си

— Сега, като го спомена, и аз забелязах, че носиш въдица. Ако имаме късмет, утре може да хапнем прясна риба — облиза се Льору.

— Не очаквайте чудеса от мен — поглади брадата си По.

— Видяхте ли двете черешови дръвчета зад къщата? Пъпките ще се разтворят всеки момент и след ден-два ще си имаме цветна градина.

— Прекрасно! Хайде да си направим парти по случая.

— Звучи добре.

— Черешов цвят. Каква забележителност са цъфналите череши през пролетта в Япония? Лично аз смятам, че прасковите и сливите са много по-интересна гледка за очите.

— Винаги се стремиш да се отличиш от другите, Елъри.

— Така ли мислии, Льору? А знаеш ли, че поетите от далечното ни минало са предпочитали сливите пред черешите?

— Така ли?

— Разбира се. Прав ли съм, Орци?

Щом чу името си, Орци потрепери и лицето ѝ пламна. Тя кимва мълчаливо.

— Ще ни обясниш ли. Орци?

— Да… В повечето стихотворения в „Маниошу“ [5] „Маниошу“, или „Десет хиляди листа“, е най-старата съществуваща антология на японската поезия, събрана през VIII в. В нея са споменати повече от сто и петдесет дървесни и тревни растения — бел. прев. се говори за сливи и сребърна трева. За всяко от тези растения има по стотина поеми, докато за черешовия цвят са само четиридесет.

Орци и Льору учеха втора година във факултета по литература. Основната специалност на Орци беше английска литература, но тя беше добре запозната и с японската.

— Никога не съм чувала за това — впечатли се Агата. Тя беше в трети курс във фармацевтичния факултет и не знаеше нищо по темата.

— Разкажи ни повече, Орци.

— Ами… добре — отвърна стеснително Орци. — През осми век, когато се е появила книгата „Маниошу“, било модерно да се имитира китайската литература. Любовта към сливата може да е отражение на китайските предпочитания. Броят на посветените на черешовия цвят стихотворения нараства чак през десети век, след създаването на антологията „Кокин Уакашу“, но много от тях са за прецъфтели дървета.

— Нали „Кокин Уакашу" се появява през периода Хейан [6] Управлявал от 897 до 930 г. — бел. ред. ? — попита Елъри.

— В началото на десети век при управлението на император Дайго [7] От 794 до 1185 г. — бел. ред. …

— Може ли тези прецъфтяващи дървета да са плод на песимистичния поглед върху света по онова време?

— Не съм сигурна. Император Дайго е известен с провеждането на „успешни политики“. Но периодът на цъфтеж на черешите е също и период на възраждане на всякакви епидемии. Смята се, че черешовите цветове привличат болести, затова по същото време на годината започнали да празнуват Ханачидзуме, за да възпрат разпространението на болестите. Мисля си, че темата за прецъфтелите дървета може да е свързана с отминаването на тези бедствия…

— Разбирам.

— Какво ще кажеш, Ван? Много си тих тази вечер — загледа се По във Ван, който седеше до него с наведена глава. — Да не би да ти е лошо?

— Не… малко ме боли главата.

— Наистина не изглеждаш добре. И ми се струва, че имаш температура.

Ван размърда рамене и въздъхна.