Ю Несбё - Жажда

— Вдигни фенера — нареди Трюлс.

Полицаят се закова, обърна се и за миг се стъписа, защото очакваше колегата да го следва плътно, а изведнъж установи, че той е изостанал и гледа нагоре. Мъжът се подчини.

— Пресвета Дево! — прошепна той.

— Амин.

На стената пред тях висеше жена.

Карираната ѝ пола беше запретната и отдолу се подаваха белите ѝ бикини. От едното ѝ бедро, на височината на главата на полицая, зееше голяма рана, от която бликаше тънка струя кръв. Вадичката се проточваше по прасеца ѝ и се вливаше в обувката — явно препълнена, защото кръвта преливаше и се стичаше към върха на обувката, откъдето капеше в черна локва върху стълбищната площадка. Ръцете на мъртвата бяха вдигнати над обронената над гърдите глава, китките — оковани в чифт странни белезници, чиято верига беше надяната на металната стойка на етажната лампа. „Който е вдигнал тази жена, трябва да е бил много силен“ — съобрази Трюлс. Косата ѝ покриваше лицето и шията и му пречеше да огледа за други рани, но съдейки по изтеклото количество кръв в локвата и оскъдното сълзене от раната на бедрото, жената беше източена кажи-речи до последна капка.

Трюлс огледа щателно жертвата. Постара се да запомни всяка дребна подробност. Жената приличаше на картина. Ето този израз щеше да използва при разговора с Мона До: „като картина на стената“.

Горе, на площадката, се открехна врата. Подаде се бледо лице.

— Отишъл ли си е?

— Така изглежда. Вие ли сте господин Амюнсен?

— Да.

Съседът отвори широко вратата и светлината от апартамента нахлу на площадката. Чу се паническо възклицание.

Навън изкрета възрастен мъж, а жена — навярно съпругата му — надникна боязливо от прага.

— Посети ни самият дявол — въздъхна старецът. — И вижте какво стори.

— Ако обичате, не се приближавайте — предупреди ги Трюлс. — Това е местопрестъпление. Имате ли представа накъде е побягнал извършителят?

— Ако знаехме, че си е тръгнал, досега да сме излезли да помогнем — отвърна Амюнсен. — От прозореца на дневната видяхме някакъв мъж. Излезе от блока и тръгна към метростанцията. Възможно ли е той да е убиецът? Вървеше си съвсем спокойно.

— Преди колко време го видяхте?

— Да има най-много петнайсет минути.

— Външен вид?

— А сега де — мъжът се обърна към съпругата си за помощ.

— Съвсем обикновен човек, нищо особено — описа го тя.

— Именно — потвърди съседът. — Нито висок, нито нисък. Нито рус, нито черен. С костюм.

— Със сив костюм — уточни жената.

Трюлс кимна на колегата си. Той мигом схвана подканата и подаде информация по радиостанцията, закачена на гърдите му:

— Искам подкрепление на „Ховсетервайен“ 44. Заподозреният е забелязан да се движи пеша в посока метростанцията преди петнайсет минути. Висок около 175 сантиметра, вероятно от норвежки произход, със сив костюм.

Госпожа Амюнсен също излезе на площадката. Краката не я държаха. Пантофите ѝ се тътрузеха по пода. Тя посочи жената на стената с разтреперан показалец. Напомни на Трюлс за онези пенсионери, на които някога ринеше снега.

— Предупредих ви да не се приближавате — повиши глас той.

— Ама… — подхвана старицата.

— Влезте си обратно, госпожо! Местопрестъплението не бива да се замърсява преди идването на криминалистите. Ако имаме въпроси към вас, ще позвъним.

— Ама… тя не е мъртва.

Трюлс се обърна. На светлината от отворената съседска врата той видя как десният крак на окованата жена потрепва като от мускулен спазъм. И неволно го осени шантава мисъл. Че тя е заразена. Вампирясала. И сега се събужда, жадна за кръв.

Щангата се стовари със силен кънтеж върху стойката над тясната лежанка. Някои хора наричат това шум, а Мона До — омаен звън на камбани. Пък и не пречеше на никого. Тренираше съвсем сама във фитнес залата. Преди половин година „Гейн“ започна да работи денонощно — по подобие на спортните центровете в Ню Йорк и Лос Анжелис. След полунощ Мона не беше засичала други желаещи да тренират. Просто норвежците не работят толкова много и без проблем намират време за спорт през деня. Мона се явяваше изключение. Тя искаше да е изключение. Мутант. Защото както и в еволюционната теория, така и изобщо в живота именно изключенията тласкат света напред. Те са носители на усъвършенстващото начало.

Телефонът звънна. Мона се надигна от лежанката.

Търсеше я Нора. Мона си сложи слушалката от хендсфрито в ухото и натисна „приеми“.