Ю Несбё - Жажда

Погледът ѝ пробяга по оставените мнения, които непрекъснато се увеличаваха.

Обичайните заподозрени.

Дежурните съчувстващи изразяваха съболезнованията си към жертвите.

Самозвани социолози обясняваха как една или друга политическа партия е виновна за общество, което произвежда един или друг вид нежелани индивиди, в конкретния случай — вампирист.

Към тях прибави и палачите, онези, дето не пропускат сгоден случай да поскандират за смъртно наказание и химическа кастрация.

И, разбира се, закъде без зевзеците — имитатори на великите комици и привърженици на виждането, че човек може да се шегува с всичко. „Горещо препоръчваме бандата «Wampire».“ „Веднага продавайте, ако притежавате акции в Тиндър!“

Ако се натъкне на подозрителен коментар, какво да предприеме? Да съобщи на Катрине Брат и компания? Защо пък не? Дължеше го на Трюлс Бернтсен. Или по-скоро да се обади на русия, на Вюлер. Тъкмо ще го направи свой длъжник. И в реалния живот хората поставяха околните в категории „да“ и „не“ като в Тиндър.

Мона се прозина. Отиде до бюрото и вдигна сака.

— Отивам да поблъскам — подвикна тя на дежурната редакторка.

— По това време?! Нощем?

— Обади се, ако изникне нещо.

— Смяната ти приключи преди час, До, оттук други поемат…

— Аз следя случая. Обади се на мен, чу ли?

Някой се изсмя, когато вратата се хлопна зад гърба ѝ. Навярно заради походката ѝ. Или се присмиваха на арогантното ѝ поведение. Сякаш с него им казваше „аз съм амбициозно момиче и се справям с всичко сама“. Дремеше ѝ. Да, накуцваше, голяма работа. И щеше да се справи съвсем сама.

Асансьор, рамков металдетектор, въртяща се врата и тя излезе от стъклената сграда, където се помещаваше медията. Навън грееше пълна луна. Мона вдиша въздуха. Готвеше се нещо голямо. Просто го усещаше. И тя непременно щеше да участва.

Трюлс Бернтсен беше паркирал до лъкатушещия стръмен път. В тъмното под него се гушеха смълчани тухлени сгради, закрити промишлени предприятия, железопътни релси с прорасла между траверсите трева. А отзад — новите игрални кубчета на архитектите. Бизнес паркът „Баркод“ 5 5 Нов офис квартал в Осло, изграден близо до Операта. Високите модерни сгради са тесни и отдалече напомнят щрихите на баркод. — Б.пр. . Закачливостта на новата икономика в контраст с мрачната сериозност на отминалия трудов живот, в който минимализмът беше средство за икономисване, а не естетически идеал.

Трюлс вдигна очи към къщата на хребета, окъпана в лунна светлина.

Прозорците светеха. Знаеше, че Ула е вътре. Навярно седеше както обикновено на дивана, със свити под себе си крака, и четеше книга. Ако се качи на възвишението и се спотаи с бинокъл в гората, ще разбере. Навярно ще види и как тя прибира русата си коса зад ухото, сякаш се ослушва. Дали някое от децата не се е събудило. Дали Микаел не иска нещо. Или просто — като газела до яма с вода — дали не се задава някой хищник.

Подвижната радиостанция час по час прошумоляваше и изпукваше. Постъпваха кратки съобщения. Тези звуци, звуците на буден град, го успокояваха повече дори от музика.

Трюлс отвори жабката. Бинокълът стоеше напъхан зад служебното оръжие. Беше си обещал да престане. Бе крайно време да спре, нямаше смисъл, нали разбра, че в морето има и други риби. То пък едни риби… Морски дяволи, попчета, морски дракони… Трюлс изгрухтя. Заради този смях му лепнаха прякора Бийвъс. И заради обратната захапка. А там горе седеше тя, пленница в прекалено голямата скъпарска къща. Трюлс сам бе излял плочата за терасата и в бетона бе зазидал трупа на наркодилър. Никой друг не знаеше за този тип и смъртта му нито веднъж не смути съня на Трюлс.

Стържене от радиостанцията.

— Имаме ли кола близо до „Ховсетер“? — обади се диспечерът.

— Тук трийсет и едно. В „Скойен“ съм.

— Улица „Ховсетервайен“, 44, втори вход. Паникьосани граждани съобщават, че психопат нападнал жена на стълбите. Не посмели да се намесят, защото на площадката има само една лампа, нападателят я счупил и сега било тъмно като в рог.

— Въоръжен ли е?

— Не знаят. Видели го да я хапе. После лампата угаснала. Сигнала са подали семейство Амюнсен.

Трюлс реагира мигновено, натисна бутона за разговор:

— Тук Бернтсен. По-близо съм. Тръгвам натам.

Запали, натисна газта, вля се в движението и чу как шофьорът на някаква кола, изскочила зад завоя, натисна гневно клаксона.

— Прието — обади се диспечерът. — Къде си, Бернтсен?