Ю Несбё - Жажда

Той се взираше в бялото нищо.

От близо три години все това правеше.

Никой не го виждаше и той не виждаше никого. Освен при всяко отваряне на вратата. Тогава през процепа се изпускаше пара, колкото да се мерне някое голо мъжко тяло, после вратата пак се хлопваше и всичко се обвиваше в мъгла.

След малко банята затваряше. Той беше сам.

Загърна се по-плътно в белия хавлиен халат, стана от дървената пейка и излезе. Мина покрай пустия басейн и хлътна в съблекалнята.

Не се чуваше нито шуртене на вода, нито турска реч, нито шляпане на боси крака по плочките. Вторачи се в отражението си в огледалото. Прокара показалец по още незараслия белег от последната операция. Отне му време да привикне към новото си лице. Пръстът се плъзна по врата, по гърдите, спря над мястото, откъдето започваше татуировката.

Отключи катинара на шкафчето, обу си панталоните и си навлече палтото направо върху още влажния халат. Завърза си обувките. Увери се, че е сам, после отиде до друг шкаф, заключен с катинар с шифър и мацнат с петно синя боя. Нагласи въртящите се цифри в комбинацията 0999. Отключи металната скоба, свали я и отвори вратичката на шкафа. Огледа големия хубав револвер вътре. Обхвана плътно червената му дръжка и го прибра в джоба на палтото си. Извади плика и го разпечата. Вътре откри ключ, адрес и по-подробна информация.

В шкафа имаше и още нещо.

Боядисано в черно. От ковано желязо.

С една ръка вдигна предмета срещу светлината и се полюбува на възхитителната изработка.

Щеше да се наложи да го измие и изтърка, но вече усещаше възбудата от мисълта да го използва.

Три години. Три години в бялото нищо, в пустош от безсъдържателни дни.

Стига толкова. Крайно време беше отново да започне да черпи от живота с пълни шепи.

Крайно време да се завърне.

Хари се сепна в съня си. Вторачи се в сумрачната спалня. Пак си беше той , върна се, намираше се у дома си.

— Кошмар ли сънува, скъпи? — прошепна му спокоен топъл глас.

Обърна се към нея. Кафявите ѝ очи се впиха въпросително в неговите. Призракът избледня и се изгуби.

— Тук съм — увери го Ракел.

— И аз.

— Този път кой беше?

— Никой, никой — излъга Хари и я погали по бузата. — Заспивай.

Затвори очи. Изчака достатъчно, за да е сигурен, че и тя е затворила своите, и погледна. Зае се да изучава лицето ѝ.

Този път видя онзи в гора. Тресавище, обвито в бяла мъгла, която се кълбеше наоколо. Мъжът вдигна ръка и насочи нещо срещу Хари. Хари мярна татуираното сатанинско лице върху оголените му гърди. После мъглата се сгъсти и онзи изчезна.

— И аз съм тук — прошепна Хари Хуле.

Макар бар „Джелъси“ — в превод „Ревност“ — да беше почти празен, вътре се дишаше тежко.

Мехмет Калак огледа мъжа и жената пред бара, докато им наливаше вино. Имаше общо четирима клиенти. Третият, някакъв тип, седеше сам на отделна маса и отпиваше малки глътки от халба с бира, а каубойските ботуши на четвъртия се подаваха от едно сепаре, където светлите отблясъци от телефонен дисплей час по час разсейваха тъмнината. Четирима клиенти в единайсет и половина през септември в района на най-оборотните нощни заведения в „Грюнерльока“. Трагична посещаемост. Не можеше да продължава да я кара така. Често-често се питаше защо му трябваше да напуска длъжността управител на бар в най-модерния хотел в града, за да се захване сам-самичък да разработва тази западнала дупка, където се отбиваха предимно пияндета. Направи го вероятно защото вярваше, че като надуе цените, ще прогони старите посетители и ще привлече мечтания контингент на всички собственици на нощни заведения: младите, платежоспособни, безпроблемни клиенти от квартала. Или пък защото след като скъса с приятелката си, Мехмет изпитваше потребност да се претрепва от работа. Или просто офертата на Даниал Бенкс му се стори изгодна, след като от банката го отрязаха. Или беше още по-просто: в бар „Джелъси“ именно той пускаше музиката, а не някой скапан хотелски управител, поклонник на една-единствена „мелодия“: бръмченето на касовия апарат. Старата клиентела Мехмет я изрита лесно. Тя вече отдавна си бе намерила ново свърталище в евтин бар на три пресечки оттук. Привличането на нови клиенти обаче се оказа трудно. Навярно се налагаше да преосмисля концепцията си. Вероятно един-единствен телевизионен екран, по който нонстоп вървяха мачове от турското първенство, не беше достатъчен барът да минава за спортен. А в музикално отношение май трябваше да наблегне на по-сигурни, класически изпълнители като „Ю Ту“ и Спрингстийн за господата и „Колдплей“ за дамите.