Ю Несбё - Жажда

Сърцето ѝ се раздумка, защото сигналът не дойде от нейния телефон, но се разнесе точно в мига, когато тя плъзна снимката вдясно. Снимката на човек, който според Тиндър се намираше на по-малко от километър.

Елисе прикова поглед в затворената врата на спалнята и преглътна.

Звукът навярно бе дошъл от съседен апартамент. В сградата живееха много необвързани мъже — следователно потенциални потребители на социалната платформа. В момента цареше пълна тишина. Дори от долния етаж, където момичетата се готвеха за купон, когато Елисе излизаше за срещата с Гайр. Известен е един-единствен начин да се отървеш от въображаемите чудовища. Да се увериш, че наистина не съществуват.

Елисе стана от дивана и измина четирите крачки до вратата. Поколеба се. През ума ѝ минаха няколко изнасилвания, по които беше работила.

Събра смелост и отвори.

На прага панически се опита да си поеме въздух. Защото въздух нямаше. Или поне тя не можеше да го вдиша.

Лампата над леглото беше включена. Пред погледа ѝ първо се изпречиха чифт каубойски ботуши, стърчащи извън долния ръб на леглото. Дънки. Два дълги крака, скръстени един върху друг. Легналият мъж изглеждаше досущ като на снимката — в полумрак, с размито лице. Разкопчаната риза разголваше гърдите му. Върху кожата имаше рисунка или татуировка на лице. Именно то прикова погледа ѝ. Лице, разкривено в безгласен писък. Сякаш заклещено в отчаян опит да се откопчи. Елисе не успя да извика.

Човекът на леглото вдигна очи. Блясъкът от мобилния телефон озари лицето му.

— Ето че пак се срещаме, Елисе — прошепна той.

Гласът му обясни защо профилната снимка ѝ се стори позната. Цветът на косата беше променен и лицето явно бе претърпяло операция. Личаха белези от хирургически шевове.

Той вдигна ръка и пъхна нещо в устата си.

Изцъклила очи от ужас, Елисе заотстъпва заднишком. Обърна се, дробовете ѝ поеха въздух и тя съзна, че трябва да употреби този въздух за бяг, а не за крясъци. Входната врата отстоеше на пет, максимум шест крачки. Чу проскърцването на леглото, но тя разполагаше със сериозна преднина. Добере ли се до стълбището, ще се разкрещи и ще ѝ се притекат на помощ. Натисна дръжката и дръпна, но вратата се отвори само донякъде и заяде. Заради веригата. Елисе я затвори и посегна да свали веригата, но всичко ставаше много бавно, сякаш се движеше в кошмар. Знаеше, че е закъсняла. Нещо запуши устата ѝ, повлече я назад. В отчаянието си тя простря ръка през процепа, сграбчи рамката от външната страна, опита се да извика, ала голямата, воняща на никотин длан заглуши всичко. Той откопчи пръстите ѝ от рамката и затръшна вратата.

— Не ме ли хареса? — прошепна ѝ. — И ти не изглеждаш толкова добре, колкото на профилната снимка, бейби. Време е да се поопознаем, миналия път н-не успяхме.

Гласът. И заекването. Беше го чувала. Опита се да рита, за да се изтръгне от хватката му, но сякаш я бяха стегнали в менгеме. Той я замъкна пред огледалото и положи глава на рамото ѝ.

— Не си виновна, че ме осъдиха, Елисе. Просто доказателствата бяха железни. Не затова съм тук. Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че е пълна случайност? — той се ухили.

Елисе се взираше в устата му. Вътре имаше нещо като капан за лисици. От горната и долната челюст стърчаха железни черни шипове, които влизаха едни в други.

Той зяпна и се чу тихо изскърцване. Механизмът явно беше с пружини.

Сега Елисе си спомни подробностите по случая. Снимките от местопрестъплението. Даваше си сметка, че с нея е свършено.

Той захапа.

Елисе Хермансен се опита да изкрещи в затулящата я длан. Видя как от шията ѝ шурна струя кръв.

Той вдигна глава. Погледна в огледалото. Кръвта ѝ течеше от веждите и косата му и се стичаше по брадичката.

— Направо сме си л-лика-прилика, бейби — прошепна той. И захапа повторно.

Виеше ѝ се свят. Сега не я стискаше толкова силно. Не се и налагаше, защото над нея вече се стелеше сковаващ студ. Непознат мрак постепенно я обладаваше цялата. Тя измъкна ръка и я простря към снимката до огледалото, но върховете на пръстите ѝ увиснаха, преди да се доберат до нея.

Острата предобедна светлина падаше през прозорците в дневната и стигаше до коридора.

Специален следовател Катрине Брат стоеше безмълвна пред огледалото и замислено се взираше в снимка, втикната под рамката. На нея жена и малко момиченце седяха прегърнати на скалист склон. И двете бяха с мокри коси и увити в големи хавлии. Сякаш току-що се бяха изкъпали в хладноватото норвежко лято и се опитваха да се сгреят, като се вкопчат една в друга. Сега обаче нещо ги разделяше: ивица засъхнала вече кръв, стекла се по огледалото, се бе вклинила между двете усмихнати лица. Катрине Брат нямаше деца. По едно време, преди няколко години, ѝ се беше приискало да стане майка, но това отмина. Отскоро беше необвързана жена, съсредоточена върху кариерата си, и се чувстваше добре. Нали?