Ю Несбё - Жажда

Усети как ускорява крачка, докато минава покрай горичката от лявата страна на улицата. В „Ховсетер“ улиците обезлюдяваха рано-рано, но Пенелопе беше високо момиче в отлична физическа форма и досега дори не ѝ беше хрумвало какви рискове крие прибирането след мръкване. Навярно се чувстваше малко изплашена заради този убиец, за когото непрекъснато тръбяха. Или по-скоро защото някой беше влизал в апартамента ѝ. Случи се преди три месеца. Пенелопе забеляза бучици пръст върху пода в коридора. Първоначално у нея пламна надеждата, че на Руар му е домъчняло за къщи и се е отбил. А когато откри пръст и в спалнята пред скрина, преброи бикините си с идиотската надежда Руар да е взел някой чифт. Но те си стояха непокътнати. После установи какво липсва. Кутийката с годежния пръстен, който Руар ѝ купи в Лондон. Дали пък не е бил крадец, запита се тя. Не, бил е Руар. Промъкнал се е, взел си е пръстена и го е подарил на кураторката си! Пенелопе, разбира се, кипна, обади се на Руар и му поиска обяснение. Той отрече да е влизал в жилището. Бил си забутал някъде ключовете и дори не знаел къде са; иначе досега щял да ѝ ги изпрати. Лъжа, разбира се, като всичко останало. Пенелопе все пак смени патрона на апартамента си и издейства да сменят патрона и на входната врата.

Извади ключовете от дамската си чанта. Държеше ги до лютивия спрей, с който се беше снабдила. Отключи входната врата, чу тихото съскане от хидравличния автомат, видя, че асансьорът е на шестия етаж, и реши да се качи пеша. Подмина вратата на Амюнсен. Спря. Въздухът не ѝ стигаше. Странно, намираше се в добра кондиция. Досега не се беше случвало тези стълби да ѝ се опрат. Нещо не беше както трябва. Нещо, но какво?

Прикова поглед във вратата на апартамента си.

В тази стара сграда някога бяха живели представители на работническата класа в Западен Осло. За да се икономисват средства за осветление, на всеки етаж имаше монтирана една-единствена стенна лампичка високо горе на стената. Пенелопе притаи дъх и се ослуша. Откакто влезе, не беше чула нито звук.

След просъскването на хидравличния автомат.

Нито звук.

Ето, тук се коренеше проблемът.

Пенелопе не чу вратата да се хлопва зад гърба ѝ.

Тя не успя да се обърне. Не успя да бръкне в чантата си. Докато се усети, една ръка се стрелна отзад, стегна китките ѝ и притисна гръдния ѝ кош толкова силно, че дъхът ѝ секна. Чантата ѝ се свлече по стълбите. Колкото и яростно да риташе, Пенелопе улучи само нея. Закрещя, но дланта, запушила устата ѝ, заглуши писъците ѝ. Миришеше на сапун.

— Няма, няма, Пенелопе — прошепна глас в ухото ѝ. — Няма кой да те чуе в цялата в-вселена. Шшшув!

Долу, вероятно на партера, нещо тупна. Някой влезе, обнадежди се Пенелопе. Но после съобрази, че шумът е дошъл от чантата. Прехвърлила е парапета, полетяла е надолу и се е приземила на най-долната площадка, а флаконът с лютивия спрей е издрънчал.

— Какво има? — попита Ракел, без да се обръща и без да спира да реже лук за салатата.

В отражението на прозореца над кухненския плот забеляза, че Хари спря да подрежда масата и отиде до прозореца.

— Май ми се счу нещо — отвърна той.

— Сигурно са Олег и Хелга.

— Не, беше нещо друго. Сигурен съм.

— Ох, Хари — въздъхна Ракел. — Изкара в Управлението само един ден и параноята вече те тресе. Виждам как ти се отразява това разследване.

— Последно. И приключвам — Хари се приближи до плота и я целуна по тила. — Как се чувстваш днес?

— Добре — излъга тя. Тялото я болеше, главата я болеше. Сърцето — също.

— Лъжеш.

— Убедителна ли съм?

Той се усмихна и започна да разтрива тила ѝ.

— Ако си отида, ще си намериш ли друга?

— Да си намеря ? Звучи много изморително. Достатъчно се трепах, докато сваля теб.

— Някоя по-млада. Която да ти роди деца. Нямам нищо против, да знаеш.

— Не си чак толкова умела лъжкиня, скъпа.

Тя се засмя, пусна ножа, наведе глава напред. Топлите му сухи пръсти облекчаваха болките, осигуряваха ѝ кратък отдих от страданието.

— Обичам те, Хари.

— Мхм?

— Ако ми направиш чаша чай, ще те заобичам още повече.

— Слушам и изпълнявам, шефе.

Хари я пусна. Ракел изчака, изпълнена с надежда. Уви. Болките се завърнаха. Безпощадни като удари с юмруци.

Опрял длани на кухненския плот, Хари се взираше в електрическата кана. Чакаше глухото гъргорене, постепенно прерастващо в бурно бълбукане, от което се разтриса цялата кана. Като вик. Хари чуваше викове. Безгласни викове, които изпълваха главата му, стаята, тялото му. Отпусна тежестта на другия си крак. Викове, които искат да изскочат, напират неистово. Какво му ставаше? Полудяваше ли? Вдигна поглед към прозореца. В тъмното виждаше само собственото си отражение. Онзи беше там, навън. Очакваше ги. Пееше. Елате да си поиграем!