Ю Несбё - Жажда

— Обожавам черен ориз. Какво друго обичаш?

— Работата ми.

— Какво работиш?

— Художник съм.

— Колко вълнуващо! Какво…

— Инсталации.

— Руар… бившият ми… също е художник. Дали не се познавате?

— Съмнявам се. Не се движа в утвърдените творчески кръгове. Самоук съм.

— Но щом се издържаш с изкуство, е странно, че не съм чувала за теб. Осло е малък град.

— Прехраната си изкарвам с други занимания.

— Какви?

— Охранителна дейност.

— Не правиш ли изложби?

— Правя, но достъп има само отбрана, професионална публика. Не разгласявам пред журналисти.

— Колко интересно, че залагаш на елитарното. Все повтарях на Руар да опита същата стратегия. Какво използваш в инсталациите си?

Той избърса чашата си със салфетка.

— Модели.

— Какви модели? Живи хора ли?

— И да, и не — усмихна се той. — Я по-добре ти ми разкажи за себе си, Пенелопе. Какво харесваш?

Тя подпря брадичката си с пръст. А сега де… Какво харесва? Имаше чувството, че той вече е изчерпил тази тема. Сякаш предварително бе прочел книга за нея.

— Харесвам хората. Честността. Обичам семейството си. Обичам децата.

— Обичаш и по-силовия подход — той хвърли поглед към двойката, седнала през две маси.

— Моля?

— Обичаш по-силовия подход и грубите закачки — той се наведе над масата. — Виждам го в очите ти, Пенелопе. Не ми пречи. И аз не си падам по лигавщини. Тук започна да става доста оживено. Да отидем ли у вас?

Отне ѝ секунда да схване, че той не се шегува. Сведе поглед. Беше отпуснал ръка съвсем близо до нейната и пръстите им почти се докосваха. Тя преглътна. Защо привлича все откачалки? Приятелките ѝ непрекъснато ѝ повтаряха, че най-добрият начин да преодолее Руар е да се среща с други мъже. И тя опита, но попадаше или на нескопосани програмисти, неспособни да вържат две думи на кръст, и цяла вечер се налагаше тя да поддържа разговора, или на такива като този, дето гледаха да забършат нещо за едното чукане.

— Ще се прибера сама — отсече Пенелопе и се огледа за сервитьора. — Аз ще платя.

От срещата им бяха минали само двайсет минути, но според приятелките ѝ третото и най-важно правило в Тиндър гласяло „Без игрички. Ако не ти трепне, тръгвай си.“

— Е, все ще намеря с какво да платя две бутилки минерална вода — усмихна се мъжът и леко подръпна яката на светлосинята си риза. — Бягай, Пепеляшке.

— Благодаря.

Пенелопе грабна чантата си и изскочи навън. Резливият есенен въздух приятно разхлади сгорещените ѝ бузи. Тръгна нагоре по „Бугставайен“. Като всяка съботна вечер и сега улиците гъмжаха от купонджийски настроени хора. На стоянката за таксита се виеше опашка. Не я бъркаше. И бездруго Пенелопе вземаше такси само ако вали пороен дъжд — заради баснословните тарифи. Подмина „Соргенфригата“, където някога с Руар си мечтаеха да живеят — в някоя от красивите жилищни сгради. Единодушно смятаха, че не им е нужен апартамент, по-голям от седемдесет-осемдесет квадрата, стига да е ремонтиран. Най-много държаха банята да е освежена. Даваха си сметка каква космическа сума ще трябва да броят, но и нейните родители, и родителите на Руар обещаха да им ударят едно рамо. Тоест, да купят апартамента. Все пак Пенелопе току-що бе завършила дизайн и си търсеше работа, а почитателите на изящните изкуства все още не бяха открили огромния талант на Руар. С изключение, явно, на проклетата кураторка, която го оплете в мрежите си. В началото, след като Руар се изнесе, Пенелопе беше убедена, че той ще разбере каква стока е новата му изгора — сбръчкана стара чанта, жадна да забърше нещо младичко и да си поиграе с него известно време, а после да го захвърли. Но стана друго. Двойката обяви годежа си с идиотска инсталация, изработена от захарен памук.

На метростанцията в „Маюрстюа“ Пенелопе се качи на първия влак в посока запад. Слезе в „Ховсетер“, известен и като източните покрайнини на западен Осло: нагъсто скупчени високи блокове и сравнително достъпни жилища. Тук с Руар бяха наели най-евтиния апартамент. С потресаваща баня.

За утеха Руар ѝ подари „Просто деца“ на Пати Смит, автобиографичен разказ за двама амбициозни творци, които живеят от надежда, въздух и любов в Ню Йорк в началото на седемдесетте. В крайна сметка постигат професионален успех. Но късат.

Пенелопе тръгна към блока, възвисил се пред нея и окръжен с нещо подобно на ореол. Сигурно заради пълнолунието, съобрази тя. Навярно луната се намираше точно зад сградата. Четирима. Спа с четирима мъже, след като Руар си тръгна преди единайсет месеца и тринайсет дни. Двама от тях го превъзхождаха в леглото. Но сексът не беше основната причина да обича Руар. Обичаше го, защото… си беше Руар, да го вземат дяволите.