Ю Несбё - Жажда

— Факт — потвърди Мона и записа „да затрие цяло село“. — Благодаря ви, Смит, предоставихте ми цялата ми нужна информация.

— Казах ви съвсем общи неща — разпери ръце ученият. — Дори съм учуден, че сте били толкова път дотук само за това.

Мона До извади айпада си.

— Така или иначе трябваше да дойдем, за да ви снимаме. Реших да придружа фотографа. Вили?

— Представям си го да позира насред полето — каза фотографът, който дотогава мълчаливо беше слушал интервюто. — Ширналата се земя и светлината от луната.

Мона се досещаше каква е идеята му. Самотен мъж, нощен мрак, пълнолуние, вампир. Кимна едва забележимо на колегата си. Понякога беше по-добре да не разкриваш пред модела замисъла на снимката, защото рискуваш да срещнеш съпротива.

— Възможно ли е и съпругата ми да се снима заедно с мен? — попита Смит с видимо смущение. — Все пак ще изляза на страниците на „Ве Ге“… За нас това е голяма работа.

Мона До се усмихна. Очарователно. Хрумна ѝ още по-брутална идея: да заснемат как психологът захапва врата на съпругата си като един вид нагледна демонстрация на двете убийства, но това, разбира се, би било вече прекалено, кощунствен хумор на фона на зверските престъпления.

— Редакторите ще предпочетат да позирате сам — отвърна тя.

— Разбирам. Обещах на жена ми да попитам — усмихна се извинително той.

— Аз ще остана тук да пипна черновата тук-там, за да качим интервюто в сайта още преди да потеглим. Имате ли безжичен интернет в къщата?

Халстайн Смит ѝ издиктува паролата — freudundgammen. Вече беше приключила с половината текст, когато светкавица от фотоапарат блесна в далечината.

Неофициално: Мона До избягваше диктофона заради недостатъка му да документира точните думи на събеседника. Не се беше случвало Мона До умишлено да напише нещо в разрез със схващането, изразено от интервюирания. Но бележникът ѝ даваше свободата да парафразира. Да преформулира изреченията на събеседника си на вестникарски език, достъпен за читателите. Език, който да ги заинтригува.

„Психолог: Вампириста може да затрие цели села!“

Журналистката си погледна часовника. Трюлс Бернтсен обеща да ѝ звънне в десет, ако е изникнало нещо ново.

— Не харесвам научнофантастични филми — сподели мъжът, седнал срещу Пенелопе Раш. — Най-много ме дразни звукът, който се чува, когато космическите кораби минават покрай камерата. Шшшув! — изимитира той. — В космоса няма въздух и следователно няма и звуци. Съвършено тихо е. Баламосват ни.

— И още как — засмя се Пенелопе и отпи от чашата си с вода.

— Харесвам Алехандро Гонзалес Иняриту — мъжът също надигна чашата си. И той си беше поръчал минерална вода. — „Бютифул“ и „Вавилон“ ми допадат повече от „Бърдмен“ и „Завръщането“. Само се опасявам Иняриту да не тръгне да угажда на масовия вкус.

Пенелопе потръпна от задоволство. Не толкова защото току-що бе споменал двата филма, оглавяващи личната ѝ класация, а защото използва и слабо познатото презиме на Иняриту. Преди малко събеседникът ѝ подчерта колко харесва любимия ѝ писател (Кормак Маккарти) и любимата ѝ туристическа дестинация (Флоренция).

Вратата се отвори. Досега бяха единствените гости в малкия забутан ресторант, който той предложи, но ето че влезе още една двойка. Сътрапезникът на Пенелопе премести стола си и застана с гръб към тях. Тя успя да го огледа скришом. Вече беше забелязала, че е слаб, висок горе-долу колкото нея, с изискани маниери и елегантно облекло. Но беше ли привлекателен? Затрудняваше се да прецени. Определено не можеше да се нарече грозен, но в цялото му излъчване имаше нещо загладено. Тя се усъмни, че е само четирийсетгодишен, за колкото се представи. Кожата около очите и врата му беше опъната, сякаш се бе подлагал на фейслифтинг.

— Не бях чувала за този ресторант — каза тя. — Много е тих.

— П-прекалено тих ли ти идва?

— Не, харесва ми.

— Следващия път може да отидем на едно място, където предлагат бира „Кирин“ и черен ориз. Ако обичаш, де?

Пенелопе насмалко да ахне от смайване. Как така бе налучкал и любимото ѝ ястие? Тя просто обожаваше черен ориз! Повечето ѝ приятели изобщо не знаеха за съществуването на такава зърнена култура. Руар пък мразеше черен ориз. Дъхал му на здравословна храна и на снобарщина. Донякъде имаше право. Черният ориз съдържаше повече антиоксиданти дори от боровинките и навремето с него приготвяли суши, предназначено само за императора и неговото семейство.