Ю Несбё - Жажда

— На мен числата не ми говорят нищо — сви рамене Хари. — И сто и петдесет килограма да бяха ми казали, щях да съм също толкова впечатлен. Като стана дума за числа, по какво съдиш, че Пенелопе Раш е изгубила точно литър и половина кръв? Нима пулсът и кръвното налягане са чак толкова точни показатели?

— Съдя предимно по снимките, които ми изпратиха от местопрестъплението. Купувам и продавам кръв, затова имам много точен окомер.

Хари понечи да помоли за разяснение, но в същия миг Катрине му махна да се приближи.

Хари влезе и застана до Катрине. Лицето на Пенелопе Раш беше бяло като калъфката на възглавницата, която образуваше рамка около него. Тя лежеше с отворени очи, но изглеждаше замаяна.

— Няма да те мъчим, Пенелопе — обеща Катрине. — От колегата, дошъл на местопрестъплението, разбрахме, че с извършителя сте се срещнали в града, той те е издебнал и нападнал по стълбището и те е ухапал с железни зъби. Какво друго се сещаш за него? Как се представи? Само като Видар ли? Да е споменавал къде живее, къде работи?

— Видар Хансен. Не съм го питала къде живее — промълви Пенелопе с глас, по-трошлив от порцелан. — Бил художник, но се прехранвал като охранител.

— Вярваш ли му?

— Не знам. Съвсем възможно е да е охранител или да работи нещо, което му осигурява достъп до ключове. Влизал е в апартамента ми.

— Как разбра?

С огромно усилие тя измъкна лявата си ръка изпод завивката и я вдигна.

— Годежният пръстен от бившия ми приятел. Този тип го е взел от скрина ми.

— Да не искаш да кажеш… — Катрине се взираше шокирана в матовото злато — … че той ти е надянал пръстена на стълбището?

Пенелопе кимна и стисна силно очи.

— И последното, което каза…

— Да?

— Не бил като другите мъже, щял да се върне и да се ожени за мен — от устните ѝ се откъсна ридание.

Хари виждаше, че Катрине е разтърсена, но съумява да съхрани концентрацията си.

— Как изглежда той, Пенелопе?

Жената отвори уста и пак я затвори. Гледаше ги отчаяно.

— Не си спомням. Трябва да съм… забравила. Как… — тя прехапа долната си устна и в очите ѝ отново избиха сълзи.

— Не се притеснявай — успокои я Катрине. — В твоето състояние това е нормално. Впоследствие ще възстановиш паметта си. Сещаш ли се с какво беше облечен?

— В костюм. И риза. Разкопча я. Отдолу имаше… — Пенелопе млъкна.

— Какво?

— Татуировка на гърдите.

— Какво беше изобразено на татуировката? — попита Катрине с видимо затаен дъх.

— Лице.

— На демон, който се опитва да се изтръгне от оковите си?

Жертвата кимна. По бузата ѝ потече самотна сълза. Сякаш в тялото ѝ нямаше достатъчно течност за повече, помисли си Хари.

— Той… държеше… — Пенелопе изхлипа — … непременно да ми покаже това лице.

Хари затвори очи.

— Време е пациентката да почива — обади се сестрата. Катрине кимна и докосна утешително млечнобялата ръка на Пенелопе.

— Благодарим ти, даде ни много ценни сведения.

Хари и Катрине тъкмо излизаха, когато сестрата ги извика. Върнаха се до леглото.

— Спомних си още нещо — прошепна Пенелопе. — Имах чувството, че си е правил пластична операция. Питам се…

— Какво? Какво се питаш, Пенелопе? — Катрине се наведе към устните ѝ, за да чуе немощния ѝ глас:

— Защо не ме уби?

Катрине погледна умолително Хари. Той си пое дъх, кимна ѝ и се надвеси над Пенелопе:

— Защото не е успял. Ти не си се дала.

— Поне вече със сигурност знаем, че е той — заключи Катрине, докато препускаха по коридора към изхода.

— Мхм. Значи е изменил почерка си. И предпочитанията си.

— Какви чувства предизвиква това у теб?

— Кое? Че е той ли? — Хари сви рамене. — Никакви. Вилнее убиец, който трябва да бъде заловен. Нищо повече.

— Стига си лъгал, Хари. Поне с мен бъди откровен. Върнал си се заради него.

— Да, защото има опасност да отнеме още човешки животи. Важно е да го пипнем, но не съм го приел твърде присърце. Разбираш ли?

— Да.

— Хубаво.

— Думите му… че щял да се върне и да се ожени за нея, според теб…

— Питаш дали са метафорични? Да. Ще я навестява в кошмарите ѝ.

— Значи той…

— … умишлено я е оставил жива.

— Ти я излъга.

— Да — Хари отвори вратата и се качиха в колата. Катрине отпред, Хари отзад.

— Към Управлението ли? — попита от шофьорското място Андерш Вюлер.

— Да — Катрине посегна към телефона си, който беше оставила да се зарежда в колата. — Съобщение от Бьорн. Кървавите отпечатъци по стълбите най-вероятно са от каубойски ботуши.