Ю Несбё - Жажда

— Добре — промърмори Катрине, докато излизаше от спалнята, следвана по петите от двамата мъже.

Излязоха от сградата. Застанаха зад синя хонда на паркинга пред блоковете. Криминалистите тъкмо претърсваха багажника ѝ. Бяха открили ключовете за колата в апартамента и получиха потвърждение, че автомобилът се води на името на Александър Драйер. Небето бе придобило стоманеносив оттенък, а от другата страна на долината, отвъд меко нагънатия релеф на тревните площи, се виждаше как вятърът разклаща короните на дърветата. По последни прогнози Емилия се намираше само на няколко часа от града.

— Не е взел колата. Умно — призна Вюлер.

— Мдам — потвърди Катрине.

— Какво искате да кажете? — не разбра Смит.

— Бариери за тол-такси, подземни гаражи, пътни камери — поясни Вюлер. — Изземваш видеозаписите и пускаш програма за откриване на определен регистрационен номер. Системата го установява за секунди.

— Brave new world — промърмори Катрине.

— О brave new world, that has such people in it 10 10 О brave new world, that has such people in it. — Ах, колко прекрасни били човеците. И как щастлив си със тях, нов свят. — „Бурята“, Уилям Шекспир. Превод: Валери Петров. — Б.пр. — цитира Смит.

— Някакви предположения къде би избягал човек като Валентин? — попита тя.

— Не.

— Тоест, никакви?

Смит притисна очилата към носа си.

— Не ми се вярва изобщо да е избягал.

— Защо?

— Защото е силно афектиран.

— След онзи разговор с Мона До едва ли си потушил гнева му — потръпна Катрине.

— Така е — въздъхна Смит. — Май попрекалих. За пореден път. За щастие след онзи обир в обора се снабдихме с надеждни ключалки и охранителна камера. Но вероятно…

— Да?

— Ще се чувстваме по-спокойни, ако имам оръжие. Пистолет.

— Законът не ни позволява да ти зачислим оръжие без разрешително и положен изпит.

— А ако го броим като въоръжение при крайна необходимост? — предложи Вюлер.

Катрине го погледна. Затрудняваше се да прецени дали са налице основания да се възползват от „вратичката“, подсказана от младия колега. Но си представи как ще гръмнат вестниците, ако Валентин застреля Смит и се разчуе, че психологът е поискал оръжие, но са му отказали.

— Ще съдействаш ли на Халстайн?

— Да.

— Добре. Възложих на Скаре да провери влакове, кораби, самолети, хотели и пансиони. Дано Валентин няма документи за втора фалшива самоличност.

Катрине вдигна поглед към небето. Едно нейно гадже, запален по парапланеризма, ѝ беше обяснил, че дори на земята да е съвсем тихо, само на двеста метра височина е възможно въздухът да се движи със скорост, надвишаваща ограничението на магистрала. Драйер. Холандска съпруга. Малко работа ? Пистолет. Силно афектиран.

— Хари няма ли го вкъщи? — попита тя.

— Позвъних, обиколих къщата, надникнах през всички прозорци. Нищо — докладва Вюлер.

— Време е да съобщим на Олег. Сигурно има ключове.

— Заемам се веднага.

Тя въздъхна.

— Ако не го намерите, ще трябва да искаме от „Теленур“ да локализират телефона му.

Един от облечените в бяло криминалисти се приближи до нея.

— В багажника има кръв.

— Много ли?

— Много. Намерихме и това — той вдигна пред очите ѝ голям прозрачен плик за улики.

Вътре имаше бяла блуза. Разпрана. Окървавена. С дантели. Отговаряше изцяло на описанието, което посетителите на „Скрьодер“ бяха дали за блузата на Марте Рюд в нощта на изчезването ѝ.

Хари отвори очи и се взря в тъмното.

Къде се намирам, запита се. Какво се случи? Колко време съм прекарал в безсъзнание? Главата го цепеше, все едно са го фраснали с щанга. Сърцето му отмерваше монотонен ритъм в тъпанчетата му. Спомни си единствено, че е заключен. Доколкото можеше да прецени, лежеше върху под, облицован със студени плочки. Студени като във вътрешността на хладилник. Лежеше в нещо мокро и лепкаво. Вдигна ръката си и я огледа. Това по нея кръв ли беше?

Постепенно, лека-полека му просветна, че в тъпанчетата му отекват не ударите на сърцето му, а бас-китари. „Кайзер Чийфс“? Най-вероятно. При всички случаи една от онези прехвалени британски банди, позабравени вече от Хари. Не че „Кайзер Чийфс“ правеха лоша музика. Просто не притежаваха нищо изключително и затова се бяха озовали сред онези безлични групи, които Хари беше слушал преди повече от една и по-малко от двайсет години. Такива музиканти просто не се задържат в паметта ти. Докато той например помнеше всеки тон и всяка дума от текста дори на най-идиотското парче от осемдесетте, в музикално отношение периодът оттогава досега представляваше бяло петно в съзнанието му. Точно каквото беше и времето от вчера до този миг. Едно нищо. Освен този настойчив бас. Или сърцебиенето. Или тропането по вратата.