Ю Несбё - Жажда

— Просто Валентин Йертсен не е нещо изключително. Изключителна е само неговата злоба. Той не е кръгъл глупак, но не е и особено интелигентен. Не е постигнал нищо съществено. Съграждането изисква прозорливост, визионерство, докато за да сееш разруха, не ти трябва друго освен слепота. През последните дни Йертсен се спаси от залавянето не поради хитрост. Беше въпрос на чист късмет. Докато полицията не го хване, Валентин Йертсен си остава опасен и хората трябва да се пазят от него, както се пазят от, да речем, кучета с пяна на устата. Но не забравяйте, бесът е болест, предвестник на скорошна смърт. Въпреки цялата си злост Валентин Йертсен е — ако използвам лаическата терминология на Хари Хуле — нещастен извратеняк. Изгубил е самоконтрол и съвсем скоро неминуемо ще допусне огромна грешка.

— Значи искате да успокоите жителите на Осло, че няма…

Той чу нещо и изключи подкаста. Ослуша се. Пред вратата някой тътреше крака. Някой, който се готвеше да предприеме нещо.

Четирима мъже в черните униформи на „Делта“ стояха до входната врата на Александър Драйер. На двайсет метра от тях, в коридора, Катрине Брат наблюдаваше хода на операцията.

Един от командосите държеше таран, дълъг метър и половина, насочен напред. Оръдието приличаше на уголемен цилиндър от чипс „Прингълс“ с две дръжки.

Зад визьорите четиримата бяха неразпознаваеми. Катрине все пак предполагаше, че мъжът, който безмълвно отброява с пръсти секундите до началото на акцията, е Сиверт Фалкайд.

От апартамента се чуваше музика. „Пинк Флойд“? Катрине мразеше „Пинк Флойд“. Не, не мразеше самата група, а по-скоро хранеше дълбоко недоверие към хора — техни фенове. Бьорн ѝ беше споделил, че харесва едно-единствено тяхно парче — от албум, издаден, преди да се сдобият със световна слава. Извади албума — изображението на обложката наподобяваше космато ухо — и пусна блус със скимтящо куче. Такива неща включваха в телевизионни шоу програми, изчерпили идеите си. Бьорн бил склонен да обяви амнистия за всички парчета с що-годе читави китари с ефект „ботълнек“, а щом в тази песен нямало двойни басови барабани, дерящ се вокал и възхвали на тъмни сили и трупове, изпоядени от червеи — все любими неща на Катрине — също било плюс. Бьорн ѝ липсваше. Тук, докато Фалкайд сви и последния си пръст в юмрук, а бойците се засилваха с таран да разбият вратата на човек, убил през последните седем дни поне четирима, а вероятно дори петима души, Катрине си мислеше за изоставения от нея мъж.

Бойците изкъртиха вратата с трясък. Хвърлиха светлинно-звукова граната. Катрине Брат си запуши ушите. При лумналия блясък по стената в коридора пробягаха сенките на командосите. Последваха два гърмежа.

Трима бойци нахълтаха в апартамента с нарамени автомати. Четвъртият остана да държи вратата на мушка.

Катрине свали дланите от ушите си.

Гранатата не успя да извади от строя „Пинк Флойд“.

— Чисто е! — извика Фалкайд.

Командосът отвън се обърна към Катрине и кимна.

Тя си пое дъх и тръгна към вратата.

Влезе в апартамента. Въздухът беше леко задимен от гранатата, но почти не миришеше на барут.

Коридор. Дневна. Кухня. Още с влизането ѝ се наби в очи колко нормална изглежда обстановката. Сякаш тук живее съвсем обикновен, чист и подреден човек: готви, пие кафе, гледа телевизия, слуша музика. От тавана не висяха куки за трупове, тапетите не бяха опръскани с кръв, стените не бяха облепени с вестникарски статии за убийствата и снимки на жертвите.

Дали Аурура не е сгрешила, мина ѝ неволно през ума.

Надникна през отворената врата на банята. Беше като изтарашено: пред душа нямаше найлонова завеса, на етажерката под огледалото липсваха обичайните тоалетни принадлежности. Там обаче все пак се мъдреше някакъв предмет. Катрине пристъпи напред. Предметът не служеше за лична хигиена. По метала личаха черни люспи боя и кафяво-червеникава ръжда. Железните зъби влизаха едни в други и образуваха зигзагообразна линия.

— Брат!

— Да? — Катрине влезе в дневната.

— Тук, вътре — гласът на Фалкайд идваше от спалнята. Звучеше спокойно, изчистено. Сякаш нещо е приключило.

Катрине прескочи прага, без да докосва вратата. Сякаш вече знаеше, че се намира на местопрестъпление. Вратите на гардеробите се поклащаха отворени. Командосите стояха от двете страни на двойното легло с автомати, насочени към голото тяло, проснато върху завивката, с безжизнени очи, вторачени в тавана. От него се носеше миризма, която Катрине първо не успя да идентифицира. Наведе се. А, ясно. Лавандула.