Ю Несбё - Жажда

Хари пак затвори очи. Подуши ръката си с надеждата полепналото по нея да не е кръв, урина или повръщано.

Басът започна да се разминава с ритъма на парчето.

Не, не беше бас. Някой думкаше по вратата.

— Затворено е! — извика Хари и веднага съжали за усилието, защото черепът му щеше да се пръсне.

Парчето свърши и тръгна песен на „Смитс“. Хари се досети, че явно, след като му е втръснало да слуша „Бед Кампъни“, е свързал телефона си към уредбата и си е пуснал музика оттам. „There Is A Light That Never Goes Out“. „Една светлина никога не угасва“. Щом казват. Думкането по вратата продължаваше. Хари запуши ушите си с длани. Към края на парчето, когато засвириха само цигулките, той чу някой да го вика по име. И понеже постоянните клиенти още не знаеха, че новият собственик на „Джелъси“ се казва Хари, а и защото позна гласа, той вдигна ръце, хвана се за ръба на барплота и се изтегли нагоре. Първо застана на колене, после се надигна, приведен напред. Тази поза можеше да мине за стоеж, защото подметките на обувките му бяха стъпили върху лепкавия под. Хари забеляза две празни, прекатурени бутилки „Джим Бийм“ с гърла, подаващи се извън ръба на плота, и схвана, че се е мариновал в повърнат бърбън. Видя лицето ѝ пред прозореца. Изглежда, беше сама.

Той „преряза“ гърлото си с показалец, за да я отпрати, но тя му показа среден пръст и започна да чука по стъклото.

И понеже в ушите на Хари този звук напомняше удари на чук по меките тъкани на главата му, той реши да отвори. Пусна плота, направи крачка. И се строполи. И двата му крака бяха изтръпнали. Нима бе възможно? Пак се изправи и се добра до вратата, подпирайки се на маси и столове.

— Боже мой! — простена Катрине, когато той ѝ отвори. — Пиян си!

— Възможно е. Ще ми се да се бях натряскал още повече.

— Търсихме те къде ли не, проклет идиот такъв! Тук ли беше през цялото това време?

— Не знам какво влагаш в „цялото това време“, но на барплота открих две празни бутилки. Да се надяваме, че съм се насладил максимално на съдържанието им, без да бързам.

— Скъсахме се да ти звъним.

— Сигурно съм си включил телефона на самолетен режим. Харесва ли ти плейлистата? Я послушай. Тази ядосаната е Марта Уейнрайт. „Bloody Mother Fucker Asshole“. Да ти напомня за някого?

— Дявол да го вземе, Хари, какво си мислеше, че правиш?

— Кой ти каза, че изобщо съм мислил? Както виждаш, в момента съм в летален, пардон, в летателен режим.

Тя сграбчи яката на якето му.

— Умират хора, Хари. А ти ми се правиш на оригинален.

— Че аз всеки ден се правя на оригинален, Катрине. Да ти кажа, не съм забелязал това да влияе върху здравословното състояние на околните. Нито оздравяват, нито се влошават. Не се отразява и върху броя на жертвите на убийства.

— Хари, Хари…

Той се олюля и тогава му дойде на ум, че тя го хвана за яката най-вече за да му помогне да се задържи на краката си.

— Изпуснахме го, Хари. Трябваш ни.

— Добре. Чакай само да цапна едно.

— Хари!

— Викаш много… много силно.

— Тръгваме веднага. Дойдох с кола.

— В бара сега тече „щастлив час“ и не съм в състояние да работя, Катрине.

— Няма да работиш. Прибирай се да изтрезняваш. Олег те чака.

— Олег ли?

— Обадихме му се да ни отключи къщата в Холменколен. Толкова се боеше какво ще завари, че накара Бьорн да влезе пръв.

Хари затвори очи. Мамка му, само това не.

— Не мога, Катрине.

— Какво не можеш?

— Звънни на Олег и му предай, че съм добре. Помоли го да се върне при майка си.

— Той заяви много категорично, че ще те изчака да се прибереш.

— Не мога да се появя пред него в този вид. В момента няма как да съм от полза и за разследването. Съжалявам, но не подлежи на обсъждане — той хвана дръжката на вратата. — Върви си.

— И да те оставя тук?

— Ще се оправя. От сега нататък ще съм на чиста водица. И на „Колдплей“.

— Тръгвай — поклати глава Катрине.

— Няма да се прибирам.

— Не те и карам. Идваш у нас.

До полунощ оставаше един час. „При Улсен“ беше пълно с хора в зряла възраст. Гласът и саксофонът на Джери Рафърти от тонколоните премятаха настрани косите на най-близкостоящите.

— Звукът на осемдесетте — извика Лиз. — Наздраве!

— Не е ли на седемдесетте? — поправи я Ула.

— Да, но тази музика дойде в Манглерю с десетина години закъснение.

Двете се разсмяха. Ула забеляза как Лиз поклати отрицателно глава към мъж, който я изгледа въпросително, докато минаваше покрай масата им.