Ю Несбё - Жажда

— Къде си, Хари?

Усети дланта ѝ върху челото си. Прозорецът изпука под напора на внезапен порив на вятъра. От улицата се чу трясък от паднал предмет. Бурята. Приближаваше.

— Тук съм.

Стаята се люлееше. Той усещаше топлината не само от ръката ѝ, а и от цялото ѝ тяло, макар да ги делеше половин метър.

— Искам да си отида пръв.

— Какво?

— Не искам да ги губя. Нека те ме изгубят. Нека някой да усети какво ми е на мен, който все губя хората около себе си.

— Крадеш моите реплики — засмя се нежно тя.

— Защо?

— Когато лежах в психиатрията…

— Да?

Хари затвори очи, когато ръката ѝ се подпъхна под тила му, стисна го леко и изпрати глухи импулси към мозъка му.

— Непрекъснато променяха диагнозата. Шизофрения, гранично разстройство, биполярно разстройство… Ала във всички амбулаторни листове неизменно присъстваше един израз: „със суицидни нагласи“.

— Мхм.

— Всичко минава.

— Така е. И пак се връща, нали?

Катрине пак се засмя.

— Нищо не е окончателно. Животът по определение е временен и в процес на непрекъсната промяна. Превратната му същност ни причинява страдание, но едновременно и прави битието по-поносимо.

— И това ще мине.

— Да се надяваме. Знаеш ли, Хари, с теб си приличаме. Родени сме да бъдем сами. Самотата ни привлича неудържимо.

— И затова все гледаме да се отървем от любимите си хора?

— Така ли постъпваме?

— Не знам. Знам само, че докато стъпвам по този толкова крехък лед от щастие, се боя до смърт. И понеже толкова се страхувам, ми се ще всичко да приключи и най-сетне да пропадна.

— Точно затова бягаме от любимите си хора. Търсим утеха в алкохола, в работата. В случайния секс.

„Вършим онова, с което можем да бъдем полезни — Хари пак се сети за думите на дядо си. — Докато близките ни кървят до смърт.“

— Не можем да ги спасим — отвърна тя сякаш в отговор на мислите му. — Нито пък те — нас. Само ние сме в състояние да си помогнем.

Хари усети как матракът потъна. Знаеше, че тя се е обърнала към него. Усещаше горещия ѝ дъх по бузата си.

— Ти имаше любим човек в живота си, Хари. В твое лице и Ракел бе открила истинската любов. Не знам на кого от двама ви завиждах повече.

Кое го правеше толкова сензитивен, да не беше взел екстази или ЛСД? В такъв случай, къде ли се беше сдобил с наркотик? Нямаше никаква представа. Последното денонощие тънеше в черна дупка.

— Не бивало да се тревожим предварително, така казват. Но когато човек е наясно, че му предстоят единствено грижи, не разполага с друга въздушна възглавница, освен тревогата в аванс. А най-добрата подготовка за сблъсъка с нещастието е да живееш всеки ден като за последно. Нали?

„Бийч Хаус“. Спомняше си това парче. „Желания“. Е, значи не беше закъсал съвсем с паметта. Спомни си и бледото лице на Ракел върху бялата възглавница — светло и въпреки това мрачно, размито, близко и едновременно далечно, лице в тъмни води, което напира изпод кората лед. Спомни си и думите на Валентин: „Същият си като мен, Хари. Не ти трае търпилото.“

— Какво щеше да направиш, ако знаеше, че дните ти са преброени? — попита Катрине.

— Не знам.

— Щеше ли…

— Казах ти, не знам.

— Какво не знаеш? — прошепна тя.

— Дали бих спал с теб.

В последвалото мълчание Хари чу стърженето на метал, който вятърът влачеше по асфалта.

— Усети — прошепна тя. — Умираме.

Хари притаи дъх. Да, помисли си. Умираме. И долови, че и Катрине спря да диша.

Халстайн Смит слушаше как вятърът свирука във водосточните тръби и усещаше как подвява от прозорците. Постараха се да сложат максимално надеждна изолация, но оборът си е обор. Емилия. Някъде му беше попаднала информация, че системата за наименуване на ураганите с женски имена води началото си от роман, издаден по време на Втората световна война — там се разказвало за буря на име Мария. През седемдесетте обаче идеите за равноправие на половете си пробили път и нещата се променили. Появили се настойчиви призиви на разрушителните бедствия да се дават и мъжки имена. Смит гледаше усмихнатото лице над символа на скайп върху големия монитор. Гласът малко изпреварваше движенията на устните:

— I think I have what I need, thank you so much for being with us, mister Smith. At what for you must very late, no? Here in LA it’s nearly three p.m., and in Sweden? 11 11 I think I have what I need, thank you so much for being with us, mister Smith. At what for you must be very late, no? Here in LA it’s nearly three p.m., and in Sweden? (англ.) — Мисля, че вече имам необходимото ми. Благодаря за участието, господин Смит. При вас сигурно вече е много късно, нали? Тук, в Ел Ей, наближава три следобед. Колко е часът сега в Швеция? — Б.пр.