Ю Несбё - Жажда

Тя се усмихна сякаш на себе си и кимна. По-точно главата ѝ се килна напред.

Трюлс се прокашля.

— Задуха много силен вятър. Тази Емилия…

— Трюлс?

— Да?

— Искаш ли да се чукаме?

Той преглътна.

Ула се изкикоти, без да вдига глава.

— Дано това мълчание не е…

— Искам, разбира се.

— Супер. Супер. — Ула вдигна глава и го погледна със замаян поглед. — Супер. — Върху тънката шия главата ѝ се олюляваше, сякаш беше пълна с нещо тежко. Тежка тъга. Тежки грижи. Но точно сега Трюлс не биваше да мисли за това. Защото му се отваряше рядка възможност. Шанс, за който бе мечтал, но никога не бе допускал, че ще му се удаде: да прави секс с Ула Хенриксен.

— Имаш ли спалня, където да действаме?

Трюлс кимна. Ула се усмихваше, ала не изглеждаше никак радостна. Майната му. На кого му пука от тая работа. Ула Хенриксен му дойде наточена и само това имаше значение. Трюлс понечи да посегне и да я погали по бузата, но ръката му не се подчини.

— Има ли нещо, Трюлс?

— Не, какво да има?

— Виждаш ми се някак…

Той зачака. Продължение обаче не последва.

— Какъв?

— Ами умърлушен — вместо той да я помилва, тя прокара длан по бузата му. — Милият, милият Трюлс…

Той насмалко да отблъсне ласката ѝ. Едва се сдържа да не отстрани ръката на Ула Хенриксен, която след всички тези години, без капчица презрение или погнуса протегна длан и го докосна. Какво го прихващаше, дявол да го вземе? Жената искаше да я чукат и точка, кратко и ясно. Трюлс без проблем ще я свърши тази работа. Трюлс никога не е имал проблеми да го вдигне. Какво толкова има да му мисли, става от шибания диван с Ула, завежда я в спалнята, сваля ѝ парцалките, вкарва си оная работа. Тя ще вика, ще стене, ще пъшка, а той няма да спре, докато тя не…

— Плачеш ли, Трюлс?

Да плаче? Абе тая жена явно е толкова фиркана, че почва да халюцинира.

Ула отдръпна ръката си и облиза пръстите си.

— Истински, солени сълзи — установи тя. — Какво те натъжи?

Сега вече и Трюлс усети как по бузите му се стича нещо топло. И носът му потече. Гърлото му се стегна, сякаш се бе опитал да погълне твърде голям залък, той му беше преседнал и сега го задушаваше.

— Заради мен ли? — попита Ула.

Трюлс поклати глава. В момента не беше в състояние да говори.

— Да не е заради… Микаел?

Не намери ли да му зададе по-идиотски въпрос! Насмалко да го вбеси. Това нямаше нищо общо с Микаел, разбира се. И защо да има връзка с Микаел? Та той, дето уж му се пишеше най-добър приятел, още откакто бяха деца не пропускаше случай да го унижи пред околните, но опрат ли нещата до бой, все се скриваше зад гърба му. А после, когато и двамата станаха ченгета, Микаел караше Трюлс да му върши мръсната работа, за да може Белман да си постига набелязаните цели. Защо Трюлс ще скърби за дружбата между двама особняци и аутсайдери, станали приятели от немай-къде, единият — преуспял, другият — жалък неудачник? Как ли пък не — да се разстрои за такова нещо! Тогава кое го възпираше? Защо, когато въпросният неудачник най-сетне се сдобиваше с възможност да си върне за всички унижения и да изчука съпругата на преуспелия си „приятел“, този неудачник се разцивряше като женичка? Трюлс забеляза сълзи и в очите на Ула. Ула Хенриксен. Трюлс Бернтсен. Микаел Белман. Прословутата тройка. Другите в Манглерю да вървят на майната си, ако обичат. Защото тези тримата бяха като тримата мускетари. Останалите просто нямаха значение.

Ула извади носна кърпичка от чантата си и внимателно попи влагата под очите си.

— Искаш ли да си вървя? — подсмръкна тя.

— Ами… — Трюлс сам не можеше да познае гласа си — ами откъде да знам, дявол да го вземе.

— И аз не знам какво да правя — засмя се тя, огледа петната от грим по кърпичката и я прибра в чантата си. — Прости ми, Трюлс. Оказа се лоша идея. Ще си тръгвам.

— Е, тогава някой друг път — кимна той. — В друг живот.

— Реплика право в десетката — Ула стана.

След като вратата зад нея се хлопна, Трюлс остана в коридора, заслушан в ехтящите ѝ стъпки по стълбите. Постепенно заглъхнаха. После чу отварянето на входната врата. И нейното хлопване. Ула си замина. Безвъзвратно.

Трюлс изпитваше… какво всъщност изпитваше? Облекчение. Но и отчаяние, почти непоносимо отчаяние, което раздираше по-силно от физическа болка гърдите и стомаха му и за миг го накара да се сети, че в гардероба в спалнята държи огнестрелно оръжие. Иска ли, има начин да се отърве от тази болка още сега. После се свлече на колене и опря чело в изтривалката. Избухна в смях. Грухтенето сякаш нямаше никога да секне, защото ставаше все по-гръмко. Хубав е тоя живот, мама му стара!