Ю Несбё - Жажда

Сърцето на Халстайн Смит продължаваше да бие лудешки.

Изпълни заръките на Хари. Държеше погледа си и пистолета неотклонно насочени към неподвижния мъж, проснат на прага. Докато гледаше как локвата кръв се разраства върху пода, му прилоша. Не биваше да допуска да повърне, не биваше да се разконцентрира нито за миг. Хари го инструктира да стреля три пъти. Дали да не изпрати още два куршума в тялото на мъжа? Не, той вече беше мъртъв.

Набра Мей с треперещи пръсти. Тя вдигна веднага.

— Халстайн?

— Мислех, че спиш.

— С децата седим в леглото. Не могат да заспят заради бурята.

— Ясно. След малко ще дойде полиция с включени буркани и сирени. Не се плашете.

— Какво става, Халстайн? Преди малко чухме някакви трясъци, като гърмежи. От вятъра ли е, или става нещо друго?

— Не се бой, Мей. Всичко е наред…

— По гласа ти разбирам, че става нещо, Халстайн! Кажи какво има, децата са разстроени!

— Ще дойда да обясня.

Катрине направляваше колата надолу по тесния чакълест път между земеделските земи и горичките.

Хари прибра телефона в джоба си.

— Смит е отишъл в къщата при жена си и децата.

— Значи всичко е наред — заключи Катрине.

Хари не отговори.

Вятърът непрекъснато се усилваше. През горичките на Катрине ѝ се налагаше да внимава за прекършени клони и други предмети, нападали по пътя, а по откритите участъци трябваше да държи здраво волана, когато поривите на вятъра връхлитаха колата.

Катрине свърна и влезе през отворената порта в имота на Смит. Телефонът на Хари звънна.

— Тъкмо пристигаме — уведоми той. — Когато дойдете, незабавно отцепете района, но не пипайте нищо преди идването на огледната група.

Катрине спря пред обора и скочи навън.

— Ти водиш — Хари я последва през вратата.

Катрине свърна надясно към кабинета и чу как Хари изруга.

— Извинявай, забравих да те предупредя за везната.

— Притесни ме друго — отвърна той. — По пода виждам кръв.

Катрине спря пред отворената врата към кабинета. Прикова поглед в кървавата локва долу. Проклятие. Вътре нямаше никакъв Валентин.

— Иди да наглеждаш Смит и семейството му — нареди ѝ Хари.

— Какво…

Катрине се обърна точно навреме, за да види как Хари излиза навън.

Хари включи фенера на телефона си и го насочи към земята. В същия миг го забрули поредният порив. Той залитна, но си възвърна равновесието. Кървавите следи личаха ясно върху светлосивия чакъл. По формата на петната Хари се ориентираше накъде е тръгнал Валентин — явно към къщата, където живееше семейството. Вятърът го блъскаше в гръб.

Не…

Хари извади „Глок“-а. Не си направи труда да проверява дали револверът на Валентин е в чекмеджето в кабинета на Смит, защото беше кажи-речи сигурен, че Йертсен е въоръжен.

Следите неочаквано се изгубиха.

Хари завъртя телефона и си отдъхна, когато забеляза, че дирите се отдалечават от къщата, завиват по сухата жълта трева и поемат през полето. Тръгна по посока на кървавите петна. Вятърът доби ураганна мощ. Усети как няколко дъждовни капки шибнаха бузата му като куршуми. Плисне ли порой, ще отмие следите за секунди.

Валентин затвори очи и зина срещу вятъра. Сякаш с надеждата въздушната струя да разпали у него искра за нов живот. Животът. Защо нещата и хората придобиват истинската си стойност едва когато си отиват завинаги? Свободата. Тя. А сега и животът.

Животът, който изтичаше от него. Усещаше как кръвта, напълнила обувките му, изстива. Ненавиждаше кръвта. Другият я обичаше, не той. Онзи, с когото бе сключил съглашението. В кой момент Валентин прозря, че не той е Дявола, а другият, кръволюбецът? Че той, Валентин Йертсен, е продал и изгубил душата си? Валентин Йертсен вдигна лице към небето и се засмя. Бурята връхлетя. Демонът вилнееше на воля.

Хари тичаше с пистолет в едната ръка и телефон в другата.

През откритото поле. Спусна се по баира, тикан от попътния вятър. Валентин беше ранен и бе избрал най-лесния път, за да вземе максимална преднина пред преследвачите си. Хари усещаше как при всяко оттласкване земята, набиваща се в стъпалата му, изпраща сътресения чак до мозъчната му кора, усещаше, че стомахът му се кани да се обърне, но упорито преглъщаше киселата слюнка. Мислеше за горска пътека. За мъж в нов екип „Ъндър Армър“. И тичаше.

Наближи горичка и забави крачка. Промени посоката и сякаш се облегна на вятъра.

Между дърветата се гушеше ниска, порутена барака. Прогнили дъски, покрив от гофрирана ламарина. Навярно я използваха за съхранение на инструменти или за убежище, където животните да се прислонят на сушина при дъжд.