Ю Несбё - Жажда

Хари насочи лъча към бараката. Чуваше единствено бурята. Цареше мрак. Дори в топъл ден с благоприятна посока на вятъра той не би усетил миризмата на кръв, но въпреки това Хари беше сигурен , че Валентин е вътре. Тази негова интуиция нерядко му погаждаше номера.

Той пак наведе лъча към земята. Кървавите петна се сгъстяваха и досегашната им издължена форма се заобляше. И Валентин бе забавил крачка. За да прецени ситуацията. Или просто от изтощение. Защото състоянието му го е принудило да спре. Кървавите следи, дотук по права линия, правеха завой. Към бараката. Хари не се лъжеше в предположението си.

Ускори ход и хукна напред към горичката вдясно от бараката. Навлезе тичешком навътре между дърветата, после спря, изгаси светлината на телефона, вдигна пистолета и заобиколи така, че да излезе от другата страна на бараката. Последния участък го мина лазешком.

Вятърът го блъскаше в лицето. Това намаляваше риска Валентин да го чуе. Поривите довяваха далечен вой на полицейски сирени, на моменти заглушаван от вятъра.

Хари пропълзя над повалено дърво. Беззвучна светкавица. Тя озари силует пред бараката. Беше той. Седеше между две дървета с гръб към Хари, само на пет-шест метра по-нататък.

Хари вдигна пистолета срещу фигурата.

— Валентин!

Викът му се удави в забавилия се мощен гръм, но Хари забеляза как силуетът се вцепени.

— Държа те на мушка, Валентин. Пусни оръжието.

Внезапно вятърът стихна и Хари чу друг звук. Висок смях.

— Хари… Най-после дойде да си поиграем.

— Човек не бива да спира, преди играта да тръгне по неговите правила. Пусни оръжието.

— Надхитри ме. Как разбра, че седя пред бараката, а не вътре?

— Просто те познавам, Валентин. Очаквал си да се насоча към най-логичното място и затова си седнал отвън, за да видиш сметката на още един човешки живот.

— Да си осигуря компания по пътя към отвъдното — Валентин се задави в мокра кашлица. — Нали сме сродни души, ще идем на едно и също място, Хари.

— Пусни оръжието или ще стрелям.

— Често мисля за майка ми, Хари. Ти сещаш ли се за твоята?

Хари видя как задната част на главата му се олюля в мрака. Внезапно го озари нова светкавица. Върху Хари тупна нова дъждовна капка. Този път тежка и голяма, неразпръсната от вятъра. Намираха се в окото на бурята.

— Мисля за нея, защото единствено нея мразя повече от себе си. Опитвам се да си нанеса поражения, по-големи от нанесените ми от нея, но се съмнявам дали е възможно. Тя ме съсипа.

— И няма как да я надминеш? Къде е Марте Рюд?

— Не, няма как. Защото съм уникален, Хари. Двамата с теб не сме като другите. Единствени сме по рода си.

— Ще трябва да те разочаровам, Валентин. Съжалявам, но не се имам за уникат. Къде е тя?

— Две лоши новини, Хари. Първата: забрави за червенокоската. Втората: грешиш. Уникален си. — Пак смях. — Кофти, а? Търсиш убежище в нормалността, в посредствеността на стадото и си въобразяваш, че принадлежността ти към тази общност ще ти помогне да откриеш идентичността си. Но същинското ти „аз“ е тук, Хари. Чудиш се да убиеш или не. Използвах железните зъби, Аурура и Марте, за да подклаждам прелестната ти омраза. Защото сега дойде твоят ред да решиш дали един човек ще живее, или ще умре — и това ти доставя удоволствие. Любуваш се на усещането да бъдеш бог. Мечтал си да се озовеш на мое място. Чакал си да удари твоят час да бъдеш вампир. Познаваш жаждата, Хари, признай си. И един ден и ти ще пиеш.

— Не съм като теб — Хари преглътна.

Чуваше бучене в главата си. Усети полъх на вятъра. И поредната разбита на ситни пръски капка върху ръката, с която държеше пистолета. Край на затишието. След малко щяха да излязат от спокойното око на бурята.

— Като мен си — настоя Валентин. — И ти ще се хванеш в капана. С теб се мислим за големи умници, но накрая и нас ни прецакват.

— Не…

Валентин се завъртя, Хари зърна дълго дуло и натисна спусъка на пистолета. Веднъж, после пак. Проблесна нова светкавица и Хари видя тялото на Валентин сгърчено като жълтата ивица върху небесния фон. С изцъклени очи, отворена уста и риза, обагрена от кръв. В дясната си ръка държеше откършена клонка. Нея бе насочил срещу Хари.

Хари стана и се приближи до Валентин. Коленичил, той бе опрял тялото си в едно дърво и се взираше в празното пространство. Беше мъртъв.

Хари вдигна пистолета и изпрати още един куршум в гърдите му. Гръмотевичният тътен заглуши изстрела.

Три изстрела.

Нямаше смисъл, разбира се, да стреля по вече мъртъв човек, но числото три носеше усещането за завършеност. Символиката изискваше куршумите да са три.